Разкриване

— Не. Но му обясних какви проблеми има.

— Как трябва да постъпи според теб?

— Не знам — отговори Фернандес. — Но знам какво е трябвало да направи.

— Какво?

— Ужасно е да се каже. Но при тези обстоятелства? Без свидетели? Сам в кабинета с шефката си? Вероятно е трябвало да си затваря устата и да я начука. Защото сега горкият човек няма никакъв избор. Ако не внимава, животът му е съсипан.

Сандърс бавно се връщаше към площад Пайъниър.

Дъждът бе спрял, но следобедът все още беше влажен и мрачен. Мокрият паваж под краката му стръмно се спускаше надолу. Покривите на небостъргачите наоколо бяха обвити в ниска студена мъгла.

Не знаеше какво точно е очаквал да чуе от Луиз Фернандес, но в никакъв случай не и подробно описание на възможността да бъде уволнен, да ипотекира къщата си и никога да не си намери работа.

Беше зашеметен от внезапния обрат в живота си и от мисълта колко крехко е съществуванието му. Само преди два дни беше ръководител със солидно положение и многообещаващо бъдеще. Сега го заплашваха позор, унижение и безработица. Чувството за сигурност се бе изпарило.

Обмисляше въпросите, зададени от Фернандес — изобщо не му бяха хрумва.и. Защо не е споделил с никого. Защо не е водил бележки. Защо не е заявил недвусмислено на Мередит, че поведението й е нежелано. Адвокатката работеше в свят на правила и разграничения, които не му бяха съвсем ясни и досега изобщо не го бяха вълнува.и. Но излизаше, че разграниченията имат жизнено значение.

Положението ви не е розово, господин Сандърс.

Въпреки всичко… как можеше да го предотврати? Какво трябваше да направи? Започна да прехвърля наум възможностите.

Можеше да се обади на Блакбърн веднага след срещата с Мередит и подробно да му разкаже как е постъпила тя с него. Можеше да се обади от ферибота и да я изпревари с оплакването си. Какво щеше да се промени? Как щеше да постъпи Блакбърн?

Сандърс поклати умислено глава. Едва ли щеше да е по-различно. Защото в края на краищата Мередит бе обвързана със силовите структури на фирмата, до които Сандърс нямаше достъп. Мередит беше фирмен играч, разполагаше с власт и съюзници. Ето това беше смисълът — окончателният смисъл на цялата ситуация. Сандърс нямаше никакво значение. Беше само технически специалист, винтче в колелата на фирмата. Работата му беше да се спогажда с новия шеф, а той се беше провалил. Сега можеше единствено да хленчи. Или още по-лошо: да прехвърля вината върху шефа. Да раздува нещата, а никой не обича онези, които раздуват.

И какво е могъл да направи?

Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че не е могъл да се обади на Блакбърн след срещата, защото батерията на мобифона му бе изтощена.

Внезапно в мислите му проблесна образ на кола — мъж и жена в кола, които отиват на гости. Някой му бе разказал нещо… за някакви хора в кола.

Подразни се. Не можеше да се сети точно.

За проблема с мобифона можеше да има ред причини. Най-вероятно се дължеше на никел-кадмиевата памет. Новите телефони бяха с никел-кадмиеви батерии с възможност за презареждане. Ако не се разтовареха изцяло между обажданията, батериите можеха да се пренастроят на по-къс интервал. Никога не се знаеше кога ще стане. Сандърс бе изхвърлял батерии заради скъсяване на паметта.

Извади мобифона и го включи. Сигналната лампичка засия ярко. Батерията се държеше отлично.

Имаше обаче нещо…

На път в кола.

Нещо, за което в момента не се сещаше.

На гости.

Намръщи се. Не си спомняше. Образът се бе загнездил в дъното на паметта му, прекалено мъгляв, за да го възстанови ясно.

Все пак го накара да се замисли: какво още пропускаше? Докато обмисляше положението, го зачовърка неприятното усещане, че пропуска нещо. А също, че то убягна и на Фернандес, че тя не го е включила във въпросите си и то се приема от всички за даденост. И въпреки всичко…

Мередит.

Нещо за Мередит.

Тя го бе обвинила в сексуален тормоз. Още на сутринта бе отишла при Блакбърн, за да изложи обвиненията си. Защо го е направила? Несъмнено се е чувствала виновна за случилото се по време на срещата. И може би се е бояла, че Сандърс ще я обвини, затова е решила да го изпревари. В този смисъл обвиненията й изглеждаха логични.

Но ако Мередит действително притежаваше власт, изобщо нямаше смисъл да повдига сексуален въпрос. Без никакви проблеми можеше да иде при Блакбърн и да му каже: „Слушай, не се получава с Том. Не мога да се сработя с него. Трябва да го сменим.“ И Блакбърн би я послушал.

Вместо това тя го обвиняваше в сексуален тормоз. Едва ли й е било удобно. Защото тормозът предполагаше загуба на контрол. Означаваше, че не е успяла да контролира своя подчинен по време на служебна среща. Дори и да се беше случило нещо неприятно, шефът никога не би го споменал.

Тормозът е властничество.