Разкриване

Виж, щеше да е друго, ако нищо и никаква секретарка е ухажвана от по-силен, могъщ мъж. Но в случая Мередит беше шефът. Разполагаше с цялата власт. Защо й трябваше да обвинява Сандърс в сексуален тормоз? Всъщност подчинените не упражняваха тормоз спрямо своите шефове. Това просто никога не се случваше. Трябва да си луд, за да подгониш шефа си.

Тормозът е властничество — превишаване на властта на висшестоящия спрямо подчинения.

Колкото и да бе странно, оплакването от сексуален тормоз за нея би означавало, че се признава за подчинена на Сандърс. А Мередит никога не би го допуснала. Напротив: току-що назначена, тя гореше от желание да докаже, че владее положението. Затова обвиненията й звучаха безсмислено, освен ако не бяха удобно средство за унищожаването на Сандърс. Сексуалният тормоз имаше предимството да се лепва като позорно петно. Обвиненият се смяташе за виновен до доказване на противното, а да докажеш невинността си беше много трудно. И най-лекомислените обвинения петняха репутацията на засегнатите мъже. В този смисъл обвинението в сексуален тормоз беше много силно. Най-силното, което Мередит можеше да отправи към Сандърс.

А после му каза, че няма да повдига обвинения. Въпросът беше…

Защо не?

Сандърс спря на улицата.

Ами да!

Тя ме увери, че няма да повдига обвинения.

Защо Мередит нямаше да го направи?

Когато Блакбърн заяви това, Сандърс не му обърна внимание. Луиз Фернандес също. Но всъщност отказът на Мередит да повдига обвинения звучеше безсмислено. Тя вече го беше обвинила Защо да не го направи? Защо да не продължи по-на-татък?

Може би Блакбърн я беше разубедил. Той винаги се тревожеше за привидностите.

Но Сандърс не вярваше, че това е истинската причина. Защото и официалното обвинение можеше да се уреди без много шум. Можеше да се разгледа вътре във фирмата.

А от гледна точка на Мередит официалното обвинение имаше своите предимства. Сандърс беше популярен в „Диджи Ком“. Работеше във фирмата от дълги години. Ако целта й беше да се отърве от него, да го заточи в Тексас, защо да не предотврати неизбежното мърморене във фирмата, като разгласи обвиненията си? Защо да не го направи официално?

Колкото повече размишляваше, толкова повече стигаше до един-единствен извод: Мередит нямаше да повдигне обвинения, защото не можеше.

Не можеше, защото имаше някакъв друг проблем.

Някакво друго съображение.

Ставаше нещо друго.

Можем да се оправим без много шум.

Сандърс бавно започна да вижда нещата от друг ъгъл. На срещата сутринта Блакбърн не беше проявил пренебрежение или желание да го унижи. Напротив: мъчеше се да намери изход от положението.

Беше уплашен.

Можем да се оправим без много шум. Така ще е най-добре за всички.

Какво искаше да каже с това „най-добре за всички“?

Какъв беше проблемът на Мередит?

Какъв проблем би могла да има?

Колкото повече размишляваше Сандърс, толкова повече се убеждаваше, че има една причина за отказа на Мередит да повдигне обвинения.

Извади мобифона, обади се на „Юнайтед Еърлайнс“ и запази три двупосочни билета до Финикс.

После позвъни на жена си.

Проклет мръсник! — избухна Сюзан. Двамата седяха на ъглова маса в „Ил Терацо“. Беше два часът, ресторантът беше почти празен. Сюзан го слуша половин час, без да го прекъсва с въпроси или забележки. Той й разказа всичко за срещата с Мередит и за случилото се сутринта. За съвещанието с хората от „Конли-Уайт“. За разговора с Фил. За разговора с Фернандес. Всичко. Тя го гледаше втренчено.

— Заслужаваш да те презра, знаеш ли? Мръсник, защо не ми каза, че ти е бивша приятелка?

— Не знам — отговори той. — Не ми се забъркваше повече.

— Не ти се е забърквало ли? Адел и Мери-Ан цял ден ми звънят по телефона и знаят, само аз съм в неведение. Иде ми да потъна в земята от срам.

— Ами напоследък си доста разтревожена и…

— Стига глупости, Том. Това няма нищо общо с мен. Не си ми казал, защото не си искал.

— Сюзан, не е…

— Да, ама е, Том. Питах те за нея снощи. Можеше да ми разкажеш, ако искаше. Но ти не го направи. — Сюзан поклати глава. — Мръсник. Не мога да повярвам, че си такъв глупак. Страшна каша си забъркал. Осъзнаваш ли го?

— Да — наведе глава Сандърс.

— Не се превземай, глупак такъв.

— Съжалявам — каза той.

— Съжаляваш ли? Хайде де, съжалявал! Боже Господи! Не ти вярвам. Глупак. Прекарал си вечерта с идиотското си гадже.

— Не съм прекарвал вечерта с нея. И не ми е гадже.

— Какво искаш да кажеш? Че е голямата ти любов ли?

— Не ми е „голямата любов“.

— Така ли? Че защо тогава не ми разказа? — Сюзан пак поклати глава — Отговори ми само на един въпрос. Начука ли я, или не?

— Не.

Сюзан му хвърли изпитателен поглед, докато разбъркваше захарта в кафето.

— Истината ли ми казваш?

— Да.

— Не премълчаваш ли нещо? Не пропускаш ли неудобните моменти?

— Не. Нищо не крия.

— Тогава защо тя те обвинява?

— Какво искаш да кажеш? — не я разбра Сандърс.

— Сигурно има причина да те обвини. Трябва да си направил нещо.

— То е по-скоро защото не направих. Отблъснах я.

— Аха Естествено — намръщи се Сюзан. — Нали разбираш, че става дума не само за теб, Том. Става дума за цялото ти семейство: за мен и за децата

— Разбирам.