Разкриване

— Точно така. Просто отричат всичко. Секретарката е купила вино? Било е за Сандърс. Донесла е презервативи? Били за нея. Секретарката твърди, че били за Джонсън? Тя е безнадеждна пияница. Думите на чистачката ли? Не знаела какво точно е чула, работело е радиото. И неизменният рефрен: „Нали знаеш, Луиз, това няма да мине пред съда.“ Желязната Бети междувременно е на телефона, върти цялата работа Нарежда на всички как да постъпват. — Фернандес пак изруга. — Трябва да ти кажа, че точно такива идиотщини дрънкат мъжете. Гледат те право в очите и казват: „Нищо подобно не се е случило. Няма такова нещо. Не можеш да докажеш.“ Побеснявам! По дяволите!

— По-добре хапни нещо, Луиз — каза Алън и после се обърна към Сандърс: — Понякога забравя да обядва

— Аха, добре. Разбира се. Да обядваме! — Тръгнаха към паркинга. Адвокатката вървеше бързо, клатейки глава — Не проумявам как е възможно да се инатят. Защото знам — прочетох в очите на съдия Мърфи, — че според нея няма да има следобедно заседание. Изслуша фактите и отсъди, че всичко е приключило. И аз си мислех така Сега обаче се оказва, че съвсем не му се вижда краят. Блакбърн и Хелър не помръдват и на милиметър. Не скланят на споразумение. Всъщност ни приканват да заведем съдебно дело.

— Значи ще заведем — сви рамене Сандърс.

— За нищо на света — възрази Фернандес. — Не сега. Точно от това се боях. Те имат големи възможности за разлика от нас. Връщаме се в изходно положение. Освен това разполагат с три години да обработят секретарката, чистачката и всичко останало, което успеем да открием. Трябва да ти кажа, че след три години няма да можем дори да намерим секретарката.

— Нали имаме запис на нейните…

— Но ще се наложи да даде показания и в съда. Повярвай ми, това никога няма да се случи. Разбираш ли, „Диджи Ком“ много държи на репутацията си. Докажем ли, че фирмата не е реагирала своевременно и адекватно на сигналите за Джонсън, ще трябва да плати огромни обезщетения. Миналия месец гледаха подобно дело в Калифорния — деветнайсет милиона и четиристотин хиляди долара за ищеца. Заради този риск съм убедена: секретарката ще бъде неоткриваема. Ще си почива в Коста Рика до края на живота си.

— Какво ще правим? — попита Сандърс.

— За добро или за лошо вече сме се хванали. Възприехме тази линия на поведение и трябва да продължим. Трябва някак да ги накараме да се споразумеем. Ще ни е нужно обаче още нещо. Имаш ли друго?

— Не, нищо — поклати глава Сандърс.

— По дяволите! — каза Фернандес. — Какво става? Мислех си, че „Диджи Ком“ се тревожи да не би обвиненията да се разчуят преди сливането. Според мен проблемът беше в разгласяването.

Сандърс кимна.

— И аз си мислех така.

— Значи има нещо, което ни убягва. Защото Хелър и Блакбърн се държат така, сякаш изобщо не им пука какво ще предприемем. Защо?

Покрай тях мина едър мъж с мустаци, натоварен с куп документи. Приличаше на ченге.

— Кой е този? — попита Фернандес.

— За — пръв път го виждам.

— Търсят някого по телефона Мъчат се да намерят някого. Затова питам.

Сандърс сви рамене.

— Какво ще правим сега?

— Ще обядваме — обади се Алън.

— Правилно. Да обядваме — съгласи се Фернандес — и да зарежем цялата история за мъничко.

В този миг на Сандърс му проблесна една мисъл: „Зарежи този телефон.“ Изскочи съвсем ненадейно, като команда

Зарежи този телефон.

Както вървеше до него, Фернандес въздъхна.

— Можем да задълбаем по някои въпроси. Не всичко е загубено. При теб има още нещичко, нали, Алън?

— Разбира се — отвърна той, — тепърва започваме. Не сме стигнали още до съпруга на Джонсън или до предишния й работодател. Ще обръщаме камъните, за да видим какво ще изпълзи отдолу.

Зарежи този телефон.

— Ще звънна в службата — каза Сандърс и извади клетъчния телефон, за да се обади на Синди.

Заръмя. Тримата стигнаха при колите на паркинга

— Кой ще кара? — попита Фернандес.

— Аз — каза Алън.

Отидоха при неговата кола, обикновен форд; Алън отвори вратите и Фернандес понечи да се качи.

— Мислех си, че днес на обяд ще имаме тържество — отбеляза тя.

Тържество…

Сандърс изгледа през мокрото от дъжда стъкло адвокатката, която седна отпред. Притиснал телефона до ухото си, чакаше връзка със Синди. Изпита облекчение, че телефонът работи. От онази вечер в понеделник, когато излезе от строя, Сандърс го гледаше с недоверие. Сега обаче всичко изглеждаше наред. Явно нямаше повреда

Двамата отиват на тържество, тя се обажда по клетъчния телефон. От колата…

Зарежи този телефон.

— Кабинетът на господин Сандърс — долетя гласът на Синди.

След като набира номера, се включва телефонен секретар. Тя оставя съобщение. После затваря слушалката.

— Ало! Кабинетът на господин Сандърс. Ало?

— Синди, аз съм.

— О, здрасти, Том! — Тонът й все още беше сдържан.

— Някакви съобщения? — попита той.

— Мм, да, чакай да проверя. Обади се Артър от Куала Лумпур, пита дали са пристигнали устройствата. Проверих при хората на Дон Чери — там са. Работят по тях. Позвъни също Еди от Остин, изглеждаше разтревожен. И още едно обаждане, от Джон Левин. Търси те и вчера. Каза, че било важно.