Разплата

— Цялата полиция на Финикс е блокирала летището „Скай Харбър“. Но нищо не са открили досега. Дори и при проверките на частните самолети. Най-озадачаващ е фактът, че през последния час нито един самолет не е излитал, нито пък е кацал на летището.

— Това звучи абсурдно — промълви Рейчъл. — Не може куриерът да се изпари във въздуха.

— Люсил ми обеща, че ще провери как е при военните. Просто така, за всеки случай. Насам е потеглил местният полицейски отряд за разследване на бомбени атентати.

— Кой е бил собственикът на тази къща? — запита Рейчъл. — Трябваше да попитаме Пабст, но той…

— Аз мога да ви кажа — прекъсна я санитарят, който още мажеше с мехлем китките на Смит. — Човекът, който я притежава, е строителен предприемач. Познавам го, защото често са ни викали на негови обекти. Шега ли е да бъхтиш с изпотен гръб, без здрави обувки, да настъпваш гвоздеите по дъските, и то за какво? За шест долара на час? Такива ми ти работи стават при нас.

Шумът на мощен камион и скърцане на спирачки отвлякоха за малко вниманието на санитаря.

— Ето го лично той. Великият предприемач… — кисело промърмори санитарят.

Мъжът, който скочи от кабината на камиона, се оказа нисък, як и набит. На главата си беше нахлупил каубойска шапка „Стетсън“, с широка периферия, която килна назад, когато забърза към линейката.

— Погледни емблемата на вратата на камиона — подшушна Рейчъл на ухото на Смит.

Той я послуша и от вълнение веднага се изправи на крака. С едри жълти букви на вратата на камиона беше написано:

ЪНДЪРУД СТРОИТЕЛСТВО И ПРОЕКТИРАНЕ

— Господин Ъндъруд?

Ъндъруд, със зяпнала уста, се беше втренчил в жалките остатъци от къщата. Измъкна червена кърпа от джоба си и избърса чело.

— По дяволите! Не мога да повярвам на очите си! — Той се обърна към Смит. — Ти пък кой си?

Рейчъл видя реакцията на мъжа, когато Смит му показа картата си. Тя се надигна от предната броня на линейката и се приближи към двамата мъже.

— Вие ли сте Рой Ъндъруд?

— Същият.

— Предприемач ли сте?

— Да, по дяволите! Тази шибана къща беше по мой проект. По най-добрия ми проект…

— Знаете ли кой е бил в нея?

— Никой не би трябвало да има в къщата по това време.

— Но вътре са били един мъж и една жена.

Ъндъруд вдигна поглед към небето и яростно изруга.

— Може би Кени Ласитър, един от моите строители. Чух го да се уговаря с някого по телефона. Но го предупредих, че…

— А коя беше жената?

— Коя ли? Келнерка от баровете наоколо. Всяка седмица Кени забърсва по някоя.

Рейчъл изгуби желание да му задава повече въпроси. Пристъпи напред, усети лекия дъх на джин от Ъндъруд, видя капките вода по недообръснатите му бузи.

— В къщата имаше телефон. Ние узнахме, че дъщеря ви, Бети, е разговаряла по него. Нали тя е живеела в къщата. Аз лично разговарях с нея. На същия телефонен номер. Къде е Бети сега, господин Ъндъруд?

Настръхналото изражение, изписано по лицето на Рейчъл, още повече го обърка.

— Че как къде? У дома, къде другаде? — избъбри смаяният мъж. — В къщи, при жена ми, искам да кажа при майка си. Може би спи.

„Тези двамата да не са избягали от лудницата? Нищо, че ми тикат в лицето служебни карти с какви ли не печати и снимки по тях…“ — помисли си Рой Ъндъруд, докато гледаше смаяно как федералният агент и жената във военна униформа изкрещяха в един глас нещо неразбираемо и се запрегръщаха като обезумели.

Ъндъруд се опита да протестира, когато го повлякоха към тяхната кола и с най-безцеремонен тон му заповядаха да ги отведе в дома си по най-прекия път. На всичкото отгоре му наредиха да си отваря устата само ако трябва да им покаже следващия завой.

Когато стигнаха до Меса Хилс — първия квартал, застроен от компанията „Ъндъруд“, Рой Ъндъруд се облещи, когато видя, че улицата му беше задръстена от две коли, паркирали насред платното. Яките мъжаги, облегнати на вратите, по нищо не отстъпваха на нападателите от „Кардиналите“ — любимия отбор на запалянковците от Финикс. Всеки от тях държеше по един автомат М-16 с по два пълнителя пред спусъка. На празния парцел зад къщите — запазен за бъдещ парк — беше кацнал хеликоптер. Витлата му още се въртяха. Съседите, някои още по пижами, а други по хавлии от банята, бяха наизлезли по моравите и пътеките около близките къщи и се озъртаха уплашено, изгарящи от любопитство. Неколцина от тях му подвикнаха, когато Рой излезе от колата на Смит.

— По-бързо ще стигнем пеша — каза му Смит, когато стана ясно, че пътят пред тях е задръстен.

Рой Ъндъруд видя още една група въоръжени мъже по-надолу по улицата. Едва сега разбра, че къщата му бе обкръжена от четири страни.

— Но… но какво става тук, по дяволите! И какви са всичките тези мъже? — запита смаяният предприемач.

— Федерални агенти от Финикс.

— Трябваше по-рано да ми обясните, господин…

— Ще ви обясня. И то всичко, обещавам ви. Но нека първо влезем вътре, господин Ъндъруд.

— Не! Искам още сега да ми кажете има ли опасност за живота на Кони и Бети!

Смит се извърна назад към него и забави крачка.

— Не. Вече никаква опасност не ги заплашва.