Ридание

      Ще се почувстваш по-добре, след като повърнеш – обърна се към мен мама от предната седалка. – Винаги става така.

      Както си седях отзад в прашното семейно комби, въздъхнах тихо и придърпах към себе си калъфа на арфата. Започваше да ми се гади. Хрумна ми, че твърдението на мама е единствената причина, поради която май щях да се откажа от кариерата на концертираща музикантка.

      –  Продължавай с вдъхновяващата си реч, мамо.

      Не бъди иронична. – Подхвърли ми сако, което си отиваше по цвят с панталоните ми. – Вземи това. Ще изглеждаш по-професионално.

      Можех да кажа „не”, но беше по-лесно да го взема. Както майка ми каза, колкото по-скоро влезех в залата и приключех с изпълнението си – естествено, преди това трябваше да мина през тоалетните и да повърна – толкова по-скоро щях да се почувствам добре. След като всичко свърши, ще се завърна към обикновения си живот до следващия път, когато тя реши да ме изведе от клетката ми. Отказах й да ми помогне с носенето на арфата*, макар че много от другите участници се запътваха навътре, придружени от родителите си. Струваше ми се, че е по-лесно да си невидим, ако знаеш, че край теб няма някой, който непрекъснато те наблюдава с критичен поглед.

      [* Героинята свири на келтска арфа (lever или folk harp), която е значително по-малка от класическата педал на арфа. Броят на струните е различен и може да стигне до 34; корпусът й е триъгълен, с по-малък резонатор от този на класическата арфа. Има различни видове начини за извличане на полутонове (струните възпроизвеждат само натурални тонове), но най-разпространеният е чрез специални метални кукички. – Б. пр.]

      Добре, ще паркирам колата тогава. И ще си потърсим места. Обади се, ако имаш нужда от нас. – Мама потупа гълъбовосинята си чанта, която пасваше идеално на гълъбовосинята й блуза с изрязано деколте. – Дилия също скоро ще дойде.

      Мисълта за моята леля примадона засили желанието ми да повърна. „О, Диърдри, ще каже тя високо, искаш ли да ти помогна с този пасаж? Малко си недодялана в горния регистър”.

      И тогава ще повърна върху нея. Ей, може би това не е чак толкова лош план. Макар че като познавам Дилия, тя ще има какво да добави и в този случай. „Диърдри, скъпа, наистина трябва да поработиш малко върху струята, ако искаш да повръщаш професионално някои ден”.

      – Страхотно – промърморих аз. Родителите ми помахаха с ръка и ме оставиха сама да намеря откъде влизаха участниците в конкурса. Заслоних очи и погледнах към сградата на училището. Яркото следобедно слънце ме заслепяваше, но нямаше как да пропусна големия надпис Вход за участници. Бях се надявала да не ми се налага да се връщам в гимназията преди началото на следващата учебна година. Да... Дотук с мечтите.

      Уф, наистина беше горещо. Погледнах нагоре с присвити очи; погледът ми се спря на бледата луна, все още увиснала на небето точно до слънцето. По някаква причина призрачният й вид накара стомаха ми да се присвие. По принцип съм си доста нервна, но това беше различна нервност. Имаше нещо магическо в тази луна, заради което ми се искаше да стоя там и да се взирам в нея, докато си спомня защо ме очарова така. Стоенето отвън в жегата обаче не беше от полза за нервния ми стомах, затова обърнах гръб на бледия диск и помъкнах арфата си към входа за участниците.

      След като преминах през тежките врати, изведнъж ми хрумна, че преди майка ми да го беше споменала, не ми се повръщаше. Дори не мислех за състезанието. Вярно е, че докато пътувахме, изглеждах леко отнесена, с поглед от типа не–ме–разсейвай–мис–ля–си–за–нещо, който като че ли се предава по наследство в семейството ни, но причината не бе каквато майка ми предполагаше. Все още бях потънала в снощния си сън. След като тя ми наби идеята в главата обаче, а и конкурсът щеше да започне съвсем скоро, нещата поеха по обичайния си път и в стомаха ми настана истинско бедствие.

      Жена с две брадички и папка със списъци в ръка ме попита за името.

      – Диърдри Монахан.

      Тя ме погледна сърдито – а може би това си беше нормалното й изражение.

      –  Някой те търси по-рано.

      Надявах се, че говори за Джеймс, моя най-добър (единствен) приятел. Ако е бил друг, ми беше все едно дали ще ме намери. Исках да я попитам как е изглеждал човекът, който ме е търсил, но се страхувах, че ако говоря прекалено много, ще изгубя и без това слабия си контрол върху стомашните си рефлекси. Близостта с мястото на състезанието определено не ми се отразяваше добре.

      –  Висока, светлокоса жена.

      Очевидно не беше Джеймс. Но не беше и леля Дилия. Странно, но в момента не можех да мисля за това. Човек трябва да си има приоритети.

      Жената записа нещо срещу името ми.

      –  Трябва да си вземеш документите за конкурса в края на коридора.

      Поставих ръка на устата си и попитах внимателно:

      –  Къде мога да репетирам?