Ридание

      Стомахът ми се преобърна отново и този път знаех, че няма да ми се размине. Затичах се към момичешката тоалетна, която се намираше в приземието под физкултурния салон – там имаше шанс да бъда сама. Подпрях арфата до мивката и едвам успях да се наведа над старата сиво–жълта тоалетна чиния, която вонеше на прекалено много апарат за чистене и прекалено много ученици.

      Мразя това. Стомахът ми изкъркори още веднъж. Всеки път, когато свиря пред публика, става така. Знам, че е глупаво да се страхувам от тълпите, знам, че сама съм си виновна за повръщането и нервните кризи, но не можех да ги спра. Джеймс провери в интернет как се нарича страхът от това да станеш за смях пред други хора (катагелофобия) и дори един следобед пробвахме хипноза, съчетана с нежна музика и мотивационни стихчета, за да се преборя със страховете си. Единственият ефект беше, че за известно време и двамата станахме свръхентусиазирани фенове на ню ейдж музиката. После ни мина.

      Все още не бях свършила. Тъпата ми коса падаше върху лицето, а отпред беше прекалено къса и неравномерна, за да я прибера отново в опашката. Представих си как излизам на сцената с мръсотии по бретона си. Плача само когато съм напълно изнервена и отчаяна, а в момента бях опасно близо до това състояние.

      И тогава усетих как една студена ръка нежно отмята косата от лицето ми и я издърпва назад. Дори не бях чула, че някой е влязъл в тоалетната. Не че това ме изненада – да бъда спипана на място в такова унизително положение си е просто част от моята карма. А по-лошото е, че знаех дори без да погледна, че ръката е момчешка. И определено не беше ръката на Джеймс.

      Напълно засрамена, се опитах да повдигна глава, но притежателят на ръката ме задържа и каза спокойно: „Не се притеснявай. Почти свърши”.

      И наистина беше така. Най–накрая нямаше какво повече да изхвърлям, цялата треперех и се чувствах напълно празна. Въпреки че не можех да мисля за нищо в този момент, нямаше как да забравя за момчето, което стоеше зад мен. Обърнах се, за да видя кой бе станал свидетел на най-противното и антисекси нещо, което едно момиче може да направи. Ако беше Андрю, щях да го фрасна в лицето, защото се е осмелил да ме докосне.

      Но не беше Андрю, а Дилън.

      Дилън.

      Момчето от съня ми. Ето го, дошъл да ме спаси от публичното унижение и да ме поведе победоносно към заслужените овации на тълпата.

      Той ми подаде шепа салфетки и се усмихна обезоръжаващо.

      –  Здрасти. Аз съм Люк Дилън.

      Имаше един от онези меки гласове, които издават абсолютен самоконтрол, глас, който не можеш да си представиш да крещи. Дори сред тази миризлива тоалетна звучеше невероятно секси.

      –  Люк Дилън – повторих, като се опитвах да не го зяпам. Поех салфетките с все още трепереща ръка и се почистих. Вече познавах това лице. В съня ми образът му беше неясен, замъглен като на всички хора, които човек сънува, но със сигурност беше той. Жилест като вълк, със светлоруса коса и дори още по-светли сини очи. И секси. Това го нямаше в съня ми. – Ти си в момичешката тоалетна.

      –  Чух те отвън.

      –  Може ли да изляза? Препречил си ми пътя. – Гласът ми трепереше повече, отколкото ми се искаше.

      Люк се отдръпна встрани, за да изляза от кабината, и пусна крана на чешмата, за да си измия лицето.

      –  Искаш ли да поседнеш?

      –  Не... да, може би.

      Издърпа един сгъваем стол, който беше подпрян на стената, и го постави до мен.

      –  Бяла си като брашно. Сигурна ли си, че си добре?

      Стоварих се върху стола.

      –  Понякога, след като свърша... с това, припадам. – Опитах да се усмихна, но ушите ми започнаха да бучат. – Един от многобройните ми... ъъъ... чарове.

      –  Сложи главата си между коленете. – Люк коленичи до стола и ме погледна в лицето. – Знаеш ли, имаш много хубави очи.

      Не му отговорих. Бях на път да припадна на пода на училищната тоалетна пред един абсолютно непознат, който ръсеше баналности. Той се протегна, ръката му мина между отпуснатите ми ръце и между краката ми и притисна мокра салфетка към челото ми. Сърцето ми заби силно.

      –  Благодаря – измърморих, преди да започна бавно да се изправям.

      Люк се наведе към мен.

      –  Да не си болна? – Не изглеждаше притеснен, че може да съм заразна, но въпреки това побързах да поклатя енергично глава.

      –  Не, просто нерви. Винаги повръщам преди концерт. Знам много добре, че е глупаво, но нищо не мога да направя. Поне сега няма да повърна на сцената. Макар че все още има риск да се строполя там.

      – Много викторианско* – отбеляза той. – Приключи ли засега с припадъците? Имам предвид, искаш ли да поостанем още малко в тоалетната, или все пак можем да излезем оттук?

      [* Викторианска епоха – управлението на кралица Виктория от юни 1837 до смъртта й на 22 януари 1901 г., период на възход и добруване за Англия. Сред критериите за красота са били бледостта, изключителната слабост и т.н. Аристократнчната жена трябвало да е нежно създание, което често припада. – Б.пр.]

      Изправих се. Успях да се задържа на крака, значи всичко беше наред.