Ридание

не ще да пея тази песен вече,

не ще да чуя арфата звънлива...

      –  Виждаш ли, той е бил убит...

      –  Тъжно – прекъснах го аз.

      – ... и това е много стара песен – продължи Люк. – Куплетът, който пееш – ... да съм до теб още веднъж – трябва да е бил добавен по-късно. Досега не го бях чувал. Но това, което пея аз, винаги е било част от оригиналната песен. Не знаеше ли?

      –  Не, не знаех – казах и добавих съвсем искрено: – Имаш чудесен глас. От теб звучи като нещо, което си чул записано на диск, съвсем обработено и професионално.

      –  Ти също – отвърна Люк. – Имаш ангелски глас. По–хубав, отколкото предполагах. А това е момичешка песен. Стиховете са на момиче, знаеш, нали?

      Усетих, че се изчервявам. Глупаво е, разбира се, защото през целия ми живот са ми казвали – и то висококвалифицирани професионалисти и хора, които са част от този „бизнес” – че съм добра. Чувала съм го толкова пъти, че вече не означава почти нищо за мен. Но от неговите думи сърцето ми подскочи.

      –  Момичешка... – успях само да повторя леко иронично.

      Люк кимна.

      –  Но ти се справяш повече от чудесно. Изобщо не се напрягаш. Звучиш толкова сигурно, толкова овладяно.

      Настроението ми моментално се промени от удоволствие в раздразнение. Репетирах „Риданието на влюбената фея” от месеци, бях украсила мелодията с няколко направо невъзможни извивки и акорди, от които и най-критичните арфисти щяха да бъдат впечатлени. Не мисля, че бих могла да понеса определението „сигурно и овладяно” дори от загадъчния Люк Дилън.

      –  Не съм сигурна, че е комплимент, но щом казваш... – успях да процедя през зъби със спокоен тон. Наследила съм темперамента от майка си, но също като нея никога не показвам кога съм ядосана. Просто ставам все по-студена и по-студена, докато човекът срещу мен не се вледени. Мисля, че коментарът на Люк смъкна температурата в отношенията ни някъде между „доста студено” и „предупреждение за измръзване”.

      Той ми се усмихна загадъчно в отговор.

      Не се цупи, красавице. Исках само да кажа, че би могла да напишеш една много хубава интерлюдия – лично твоя – към песента. Да импровизираш малко, да бъдеш по-спонтанна. Нещо да се случи в тази мелодия. Имаш талант за това, просто не си опитала.

      Отне ми секунда да пропусна лекия му флирт покрай ушите си, докато осъзная какво ми казва всъщност.

      –  Добавила съм някои акорди – отвърнах аз. – Но ми отне доста време. Седмици. Дни наред. Предполагам, че бих могла да добавя още нещо на други места.

      Той се приплъзна по-близо до масата и вдигна флейтата си.

      –  Нямах това предвид. Напиши нещо ново.

      –  Не мога. Ще разваля песента.

      Люк отвърна поглед.

      –  Всички така казват.

      Имах странното чувство, че този момент е особено важен, макар да не разбирах с какво; че нещо в живота ми щеше да се промени завинаги – независимо дали щях да се откажа, или да опитам. Не бях сигурна. Просто знаех, че не искам да го разочаровам.

      – Тогава посвири с мен. Помогни ми да измисля нещо. Ще пробвам.

      Той дори не ме погледна, но повдигна флейтата към устните си и засвири началните тонове на старата песен. Присъединих се, но с един тон по-ниско. Пръстите ми автоматично намираха нотите така, както ги бях репетирала месеци наред. Също както автоматично следвах Люк и всичките му странни действия през изминалия половин час като по сценарий, написан специално за мен.

      На втория такт обаче пръстите ми засвириха нещо различно. Не просто няколко ноти. Беше нещо повече – като че ли на своя глава бяха решили да създадат собствен ритъм. За пръв път поемах такава отговорност и чувството беше страхотно. Не изпитвах никакво съжаление. Никакво колебание.

      На третия такт Люк спря след първия куплет и аз продължих сама цели осем такта. От арфата ми се понесе съвсем нова мелодия.

      Люк се усмихна.

      –  Не е хубаво да злорадстваш – казах му аз.

      –  Права си — съгласи се той.

      Прехапах устни и се замислих. Бях в чужда територия и не знаех какви са правилата.

      – Ами ако... ако свириш с мен този следобед? Ако променя заявката си за участие от соло на дует?

      –  Става.

      –  Отивам да го направя – надигнах се от пейката, но Люк се пресегна и ме хвана за ръката.

      –  Вече знаят – каза меко той. – Искаш ли да се поупражняваме още малко?

      Очевидно не аз определях правилата в тази игра. Седнах отново на пейката и го погледнах с недоумение, опитвах се да осъзная какво ми казва. Настръхнах цялата, нещо вътре в мен ме прободе – не знаех дали като обещание или като предупреждение. Имах избор сама да реша кое от двете е. В сигурния и установен свят, в който живеех, щеше да бъде предупреждение.

      Кимнах с глава.

      –  Добре, да порепетираме.

      –  Ди, ето къде си била.

      Обърнах се – Джеймс стоеше зад мен. За секунда се замислих кога бях говорила за последно с него и за какво. О, да...

      –  Повърнах.

      Люк се обади:

      –  Хубав килт.

      Джеймс го погледна с ледено изражение.

      –  Не съм ли те виждал някъде преди?

      – На паркинга – отвърна Люк меко. – Пред музикалния магазин.