Ридание

      Не, по-добре съм. Наистина трябва да отида да репетирам. Мисля, че имам само около четирийсет и пет минути преди изпълнението си. Не знам точно колко време изгубих тук... – посочих към кабината на тоалетната.

      – Ами хайде да вървим тогава да репетираме. Ще ти кажат, когато дойде твоят ред.

      Ако беше което и да е друго момче от училище, просто щях да го разкарам. Мисля, че това всъщност беше най-продължителният разговор, който бях водила с някого освен с Джеймс или с член на семейството ми през последните две години. Като дори не броя първата част от срещата ни – онази в плътна близост до тоалетната чиния.

      Люк нарами калъфа с арфата ми.

      – Ще я нося вместо теб, тъй като ти си типична викторианка, и то от най-хилавите. Ще вземеш ли това вместо мен? – Подаде ми изящно гравирана малка дървена кутия, прекалено тежка за размера си. Хареса ми – изглеждаше така, сякаш крие много тайни в себе си.

      – Какво има вътре? – Веднага след като зададох въпроса, осъзнах, че за първи път го питам нещо, откакто той докосна косата ми. Дори не ми беше хрумвало да го направя преди – сякаш всичко, свързано с него, беше безспорно и напълно естествено, част от неписан сценарий, който и двамата следвахме.

      –  Флейта. – Люк отвори вратата на тоалетната и се запъти към един от изходите на сградата.

      –  Какво ще свириш?

      –  О, аз не съм дошъл да се състезавам.

      –  Тогава защо си тук?

      Той погледна през рамо и ме заслепи с победоносна усмивка, която остави в мен усещането, че не се усмихва често по този начин.

      –  Дойдох да гледам как свириш ти.

      Не беше истина, но въпреки това отговорът ми хареса. Люк ме изведе навън, зад училището, и се отправи към една от скамейките за пикник близо до футболното игрище. От разположения до задната врата високоговорител някой обявяваше имената на участниците в конкурса.

      –  Виждаш ли? Ще разбереш кога е твоят ред.

      Настанихме се там, той на масата за пикник, а аз на пейката до арфата си. На светлината на яркото слънце очите му изглеждаха прозрачни като стъкло.

      –  Какво ще ми изсвириш?

      Стомахът ми се сви. Щеше да си помисли, че съм абсолютно жалка, прекалено нервна да свиря дори и само пред него.

      –  Ами...

      Люк отклони поглед от мен, отвори кутията на флейтата си и внимателно я извади отвътре.

      Или ще ми кажеш, че си прекалено велика музикантка и не си струва да споделяш дарбата си с никого?

      –  Като го казваш така, звучи ужасно егоистично!

      Той изви устни на една страна, докато наместваше флейтата си. Духна няколко пъти в нея и започна да я настройва.

      –  Е, аз държах косата ти в доста неудобна ситуация. Не заслужавам ли поне една песен? Съсредоточи се върху музиката. Престори се, че не съм тук.

      –  Но ти си.

      –  Представи си, че съм маса за пикник.

      Погледнах към мускулестите ръце, очертаващи се под ръкавите на тениската му.

      –  Определено не си маса за пикник. – Човече, наистина не беше...

      Люк ми хвърли бърз поглед.

      –  Свири. – Гласът му беше твърд и аз извърнах очи. Не защото му се разсърдих, а защото знаех, че е прав.

      Заех се с арфата си – здравей, стара приятелко! – и я опрях назад на петнайсетсантиметровите й крачета, за да я наместя в извивката на рамото си. Прегледах я за секунда само за да се убедя, че все още е настроена, и засвирих. Струните отвръщаха с любов и нежност на допира на пръстите – арфата обича това топло и влажно време.

      Запях. Започнах плахо, но после гласът ми укрепна. Внезапно осъзнах, че ужасно много искам да впечатля Люк.

Слънцето блести през прозореца

и в твойта коса.

Сякаш още си тук, до мен,

но знам, че туй е лъжа.

Ти ще седиш до прозореца,

ще прокарваш пръсти през мойта коса.

Винаги си бил, до мен,

макар да знам, че туй е лъжа...

О, как искам да съм до теб още веднъж.

О, как искам да те държа за ръка още веднъж.

О, как искам да съм до теб още веднъж.

О, как искам да те държа за ръка...

      Спрях да пея, защото чух, че флейтата му се присъедини към песента.

      –  Знаеш ли я?

      –  Всъщност, да. Пееш ли стиха, в който се разбира, че е бил убит?

      Замръзнах.

      –  Знам само тази част, която изпях. Не знаех, че умира.

      –  Бедният момък, разбира се, че умира. Това е ирландска песен, нали така? В ирландските песни влюбените винаги умират. Ще ти я изпея. Ти само свири, за да не загубя ритъма.

      Засвирих, чудейки се как ли звучи гласът му, когато пее.

      Люк вдигна лице към слънцето и запя.

Ту влизаш, ту излизаш от съня ми,

а песента на арфата не спря.

Със теб умря сърцето ми, любими,

в деня, във който ти умря.

Излизаш и се връщаш във съня ми

и всеки път сърцето ми умира –