Ридание

      Беше ми доста трудно да си го представя някъде другаде, на толкова обикновено място, но Джеймс май му повярва.

      –  О, да. Какво стана с онзи цигулар, с когото свиреше?

      –  Трябваше да се прибере вкъщи.

      Имах странното чувство, че между двамата остава нещо недоизказано. Реших да попитам по-късно Джеймс за това, сега имаше по-важни неща.

      –  Скоро ли ще свириш?

      – Тъкмо приключиха изпълненията на хоровите капели и започнаха дуетите. С Джейсън Билър – помниш го – решихме да излезем заедно: аз с гайдата, той с електронната си китара, за да видим можем ли да накараме костюмарите да се надигнат от столовете си. Така че, да, скоро ще излизаме. Ще отида да го намеря. Ще се ослушвам и за твоето име. – Джеймс все още се взираше право в Люк, сякаш беше някакъв рядък растителен вид.

      – Късмет – каза Люк.

      – Да, благодаря. – Бойният ми другар удари лекичко с юмрук вдигнатата ми длан, нашият обичаен поздрав, и ни обърна гръб. – Доскоро, Ди.

      След като си тръгна, Люк каза:

      –  Харесва му да бъде различен.

      Кимнах.

      –  За разлика от теб – продължи той.

      О, заболя ме!

      –  Не е вярно. Обичам да съм различна. Но някак си всичко, което кара хората извън училище да ме забелязват, вътре в самото училище ме прави абсолютно невидима. – Свих рамене. – Джеймс е единственият ми приятел. – В същия момент си помислих, че бях казала прекалено много. Че ще стана невидима и за Люк.

      Но той разсеяно погали флейтата си, преди да вдигне поглед към мен.

      –  Те губят.

      –  Диърдри Монахан. Люк Делом.

      Потръпнах, щом чух името си по високоговорителя.

      –  Спокойно – каза Люк. – Няма да припаднеш, нали? Чакат ни. – Стана и нарами арфата ми, като ми подаде отново кутията с флейтата. Когато стигнахме до вратата, я отвори широко пред мен. – След вас, кралице моя. – Затворих очи за миг, докато вратата се затръшваше зад гърбовете ни, в очакване нервите ми пак да се обадят.

      –  Нали знаеш как някои хора успяват да се справят с всичко?

      Отворих очи. Осъзнах, че ме чака, затова се забързах нагоре по стълбите.

      –  Какво имаш предвид?

      С наближаването до залата по коридора срещахме все повече участници, чакащи реда си, които разговаряха шумно помежду си, но чувах гласа на Люк зад себе си без никакво усилие.

      –  Казваш на такива хора да напишат песен, а те създават симфония. Казваш им да напишат разказ, а те ти дават по един роман на ден. Казваш им да преместят лъжица, без да я докоснат, правят го на мига. Ако искат нещо, то става. Чудеса.

      –  Ами всъщност не, не знам – отвърнах аз. – А и не съм виждала такива неща освен в научнофантастичните филми. Ти познаваш ли някого, който може да прави нещо подобно?

      Люк снижи гласа си.

      – Щях да го помоля да направи няколко чудеса за мен, ако познавах.

      Проправихме си път до кулисите. Предишният дует – два тромпета – беше отвратително добър.

      Люк продължи:

      – Помисли си само – би могла да минеш покрай такъв човек на улицата. А може и ти самата да имаш такива способности, но никога няма да го разбереш, ако не опиташ.

      – Говориш за импровизацията, нали? – Потърсих с поглед някого от организаторите. Бях започнала да изпитвам лекота, едно прекалено топло чувство обхващаше цялото ми тяло, което означаваше, че или ще завладея сцената с гръм и трясък, или ще се проваля по същия начин. – Схванах. Нямаше да знам, че мога да импровизирам така, ако ти не ме беше накарал да опитам.

      – Диърдри Монахан и Люк Дилом? – Поредната дама с папка в ръце, която произнесе по ужасяващ начин фамилията на Люк. – Добре. Вие сте следващите. Изчакайте, докато тези момчета слязат от сцената. После аз ще ви представя. Може да кажете нещо кратко за мелодията, която ще изпълнявате. Кратко. – С измъчено изражение на лицето се обърна към музикантите зад нас и започна да повтаря речта си.

      – Просто мисля, че не си даваш много зор – продължи Люк оттам, откъдето ни бяха прекъснали. – Доволна си от добрите резултати и толкова. Но това са най-обикновени добри резултати, нищо повече.

      Сякаш нещо ме прободе. Обърнах се към него. Ще променя правилата на тази игра.

      – Не искам обикновени неща.

      Той ми се усмихна, или пък се усмихваше на нещо зад мен – не можах да разгадая изражението му. После извади малко шишенце като онези, в които има капки за очи, но без никакъв етикет.

      –  Очите ли те болят?

      –  Не, просто са... особени. Искам тази вечер да виждам всичко. – Примигна, очите му засияха от капките и се просълзиха.

      Едно движение на ръката му и сълзите изчезнаха, а очите му останаха напълно сухи, но не по-малко сияйни. Нещо в тях ме накара да поискам да видя това всичко, което той щеше да види тази вечер.

      – Диърдри? Реших, че си ти. – Мистър Хил, учителят ни по музика и диригент на хора, ме докосна по лакътя. Държеше се като мой музикален наставник, откакто минах в гимназията. Знаех, че според него ми предстои велика музикална кариера. – Как си?

      Не отговорих на въпроса му машинално, както обикновено, а се замислих за миг.

      –  Всъщност не толкова зле, колкото очаквах.

      Мистър Хил се усмихна зад телените рамки на очилата си.