Ридание

      – Страхотно. Исках само да ти пожелая късмет. Не че се нуждаеш от него, разбира се. Само помни – избягвай високите тонове на струните, когато пееш.

      Усмихнах му се.

      –  Благодаря. Всъщност днес ще свиря в дует.

      Мистър Хил погледна Люк и усмивката му изчезна. Попита го с неодобрение:

      –  Познавам ли те?

      –  Никой не ме познава – отвърна Люк.

      Хвърлих му бърз поглед. Аз ще те опозная.

      –  Диърдри? Лукас? Ваш ред е. – Жената с папката ме хвана здраво за лакътя и ме насочи към сцената. – Успех!

      Двамата излязохме заедно на прекалено осветената сцена. Косата на Люк изглеждаше направо бяла на ярката светлина. Погледнах към залата и се опитах да открия къде е седнало семейството ми, но публиката беше потънала в сянка. Така беше по-добре, не ми се щеше да виждам самодоволното изражение на леля Дилия. Настаних се на сгъваемия стол в средата на подиума – беше неприятно затоплен от прекалено нервния предишен участник.

      Люк постави арфата до мен, пристъпи зад гърба ми и ми прошепна:

      –  Не бъди обикновена.

      Потръпнах и придърпах арфата към себе си. Нещо ми подсказваше, че „обикновеното” не е вариант, щом и Люк е намесен, и тази мисъл беше по-вълнуваща и плашеща от всеки конкурс, на който се бях явявала някога.

      – Диърдри Монахан и Люк Делонг – изпълнение на келтска арфа и дървена флейта.

      Наклоних се към Люк и му прошепнах:

      –  Постоянно бъркат името ти.

      Той се усмихна лекичко.

      –  Всички го правят.

      –  Но аз не го бъркам, нали?

      Светлините от прожекторите се отразяваха в очите му като в бистро езеро; усетих, че не мога да спра да се взирам в тях.

      –  Не, не го бъркаш.

      Люк нагласи микрофоните ни и се обърна към публиката. Погледът му пробяга по лицата на хората в залата, като че ли търсеше някой познат.

      –  Какъв вълнуващ ден, нали?

      От залата се чуха слаби ръкопляскания и подвиквания от някои по-шумни бащи.

      – Не ми прозвуча много въодушевено. Това е най-големият музикален конкурс за ученици в радиус от хиляда километра. Състезаваме се за големи награди. Това са вашите деца, техните приятели и връстници и те свирят от цялото си сърце и душа! Сега вълнувате ли се или не?

      Този път ръкоплясканията бяха много повече и по-силни. Люк се усмихна широко.

      – Така е по-добре. С Диърдри ще ви изсвирим стара ирландска песен – „Риданието на влюбената фея”. Надявам се, че ще ви хареса.

      Това беше моментът, в който обикновено или повръщах, или припадах, но сега ми се струваше, че няма да направя нито едното, нито другото. Усещах, че се усмихвам широко като Люк. Усещах, че ще сритам няколко музикални академични задника. Беше най-прекрасното чувство, което някога бях изпитвала. Къде изчезна истинската Диърдри? Не че ме интересуваше особено, май не исках тя да се връща.

      –  Готова ли си, Ди? – попита ме Люк нежно.

      Усмивката му беше заразителна и за първи път в живота си почувствах, че ми е писано да бъда на сцената, че тя е правилното място за мен. Усмихнах му се широко вместо отговор и засвирих. Струните още бяха меки и приятни на допир от жегата отвън, а акустиката в залата караше звука от малката ми арфа    да звучи така, все едно излизаше от класическа, висока метър и половина арфа. Люк се включи с флейтата си. Звукът й беше нисък и задъхан като гласа му, когато пееше навън – силно изразителен, приличаше на човек, който едва сдържа емоциите си. Заедно звучахме като оркестър, едновременно старинен и някак извън времето, а когато започнах да пея, публиката в залата замръзна, сякаш вледенена от студа в зимна нощ.

      Чий беше този ангелски глас? Гласът, който изпълни залата, изобщо не звучеше като моя – беше много по-зрял, по-оформен и предаваше напълно агонията на влюбената фея от песента.

      Първият стих свърши и усетих как за частица от секундата флейтата се поколебава и спира в очакване. Започнах да свиря мелодия, която не беше чувана досега. Само че аз я бях свирила и преди и знаех, че мога да се заиграя с нея, без да се загубя. Този път я атакувах нежно, но силно. Катерех се по гамата с болка и любов едновременно, а флейтата на Люк ме следваше в по-долните тонове, почти непоносимо близко.

      После започнах да пея последния стих, онзи, който току–що бях научила от Люк. Във всеки друг ден вече щях да съм забравила текста, но не и днес – гласът му не спираше да звучи в главата ми. Думите като че ли придобиваха нов смисъл, когато ги пеех аз; бяха истински.

      Защото аз бях влюбената фея.

Ту влизаш, ту излизаш от съня ми,

а песента на арфата не спря.

Със теб умря сърцето ми, любими,

в деня, във който ти умря.

Излизаш и се връщаш във съня ми

и всеки път сърцето ми умира –

не ще да пея тази песен вече,

не ще да чуя арфата звънлива...