Ридание

      –  След като си вземеш документите, продължи по коридора и в дъното ще видиш двойната врата на...

      Не можех да чакам повече.

      –  Ясно. В класните стаи долу.

      Жената разтресе брадичките си. Приех го като „да” и продължих нататък. Беше ми нужна около минута, за да привикнат очите ми към светлината, но носът ми ме ориентира безпогрешно. Познатата миризма на „любимата” ми гимназия дори и без присъствието на ученици ми действаше на нервите. Да, май наистина съм пълна откачалка.

      От калъфа на арфата ми се чу звън. Телефонът ми. Извадих го и видях, че на гърба му беше залепнала четирилистна детелина, съвсем свежа, дори все още влажна. Не от онези, дето са всъщност трилистни, а четвъртото листо е просто леко мутирало разклонение на третото – всяко от четирите листа беше съвършено оформено и отделно.

      После си спомних, че телефонът ми звъни. Погледнах номера с надежда, че не е майка ми. Не беше.

      –  Здрасти – казах, докато внимателно отлепях детелината и я прибирах в джоба си. Нямаше да навреди.

      –  О – отвърна Джеймс със съчувствие, настройвайки се веднага към тона ми. Макар телефонът да пращеше и гласът му да звучеше по-високо и грапаво, все пак оказа обичайния си успокояващ ефект върху мен. Топката в гърлото ми моментално изчезна. – Трябваше да ти се обадя по-рано, нали? Вече си готова за частта с драйфането, а?

      –  Аха. – Облегнах се на двойната врата в края на коридора. – Разсей ме, моля те.

      –  Ами аз закъснявам. – Звучеше весело, сякаш не му пукаше въобще. – Така че май ще ми се наложи да настроя гайдата си в колата и след това да се втурна на сцената по гащи и без риза. Допреди малко тренирах и вдигах тежести. Може би ще ми дадат точки за добре оформените ми коремни плочки, ако не оценят по достойнство музикалния ми гений.

      –  Ако успееш поне да си нахлузиш полата, съдиите може да ти дадат точки за двойник на Мел Гибсън в „Смело сърце”.

      –  Не се подигравай с килта ми, жено. Е, сънува ли нещо забавно тази нощ?

      –  Ами... – Въпреки че с Джеймс бяхме просто приятели, се поколебах дали да му кажа. Изпълнените ми с невероятни подробности сънища обикновено бяха източник на голямо забавление за нас – преди две нощи сънувах, че съм на интервю за „Харвард”, а човекът, с когото говорех, беше потънал до шия в сирене (май беше „Гауда”). Сънят ми от тази нощ обаче не беше толкова весел, даже напротив. – Не спах достатъчно добре, за да сънувам – казах най-накрая.

      О, луната! Изведнъж се сетих, че именно в съня си бях видяла тази картина – луната на дневното небе. Затова като че ли имах deja vu преди малко. Разочаровах се, че обяснението беше толкова тривиално.

      –  Е, това е напълно нормално – каза Джеймс.

      –  Дилия ще дойде на концерта – оплаках му се аз.

      –  Ясно, значи тази вечер предстои поредният сестрински бой.

      –  Не, по-скоро ще бъде серията „Моето дете е по-талантливо, отколкото си мислиш”.

      –  Може пък да не бъде нито едното, нито другото. Току–виж решили да ти спестят сцените поне веднъж –  добави Джеймс успокояващо. – О, по дяволите! Наистина закъснявам. Трябва да замъкна гайдата до колата, но ще се видим след малко. Опитай се все пак да не си изповръщаш червата, става ли?

      –  Да, благодаря – казах аз. Затворих телефона и го прибрах отново в калъфа. Пристъпих към вратата на залата, зад която се чуваше някаква какофония. Изчаках на опашката за документите, като влачех арфата зад себе си. Най–накрая получих кафявия плик и се обърнах, за да си тръгна. Толкова исках да се махна оттук, че пристъпих много рязко и арфата се наклони. Следващото, което видях, беше как тежкият калъф се стоварва върху участника зад мен.

      –  О, майчице!

      Момчето внимателно изправи арфата обратно и осъзнах, че го познавам: Андрю от духовата секция на училищния оркестър. Май свиреше на тромпет. Нещо шумно, със сигурност. Ухили ми се широко – най-напред на гърдите ми, чак после вдигна очи към лицето ми.

      – Внимавай повече. Явно големите предмети имат склонност да вървят пред теб самата.

      – Да... – Добре, схванах намека. Ако беше още малко по-забавен, щях да повърна отгоре му. Дръпнах арфата си встрани от него. – Извинявай.

      –  Ей, споко, можеш да изпускаш арфата си върху мен, когато си поискаш.

      Не знаех как да реагирам на това, затова просто измънках едно „Аха”. Не ми беше нужно голямо усилие, за да стана отново невидима и Андрю скоро ми обърна гръб. Странно как дори на толкова важен конкурс, където по принцип съм в стихията си, се чувствах точно както в обикновен ден на училище.

      Само дето не беше такъв. Докато стоях облегната до вратата на залата за репетиции и слушах идващия отвътре нестроен шум от гласове и инструменти, нямаше начин да забравя защо всички ние бяхме тук. Стотици ученици чакаха да дойде техният ред да излязат на сцената. Да се опитат да спечелят награда на 26–ия ежегоден фестивал на изкуствата на Източна Вирджиния. Да получат шанса си да впечатлят представителите на най-престижните колежи и консерватории, които присъстват сред публиката.