Ридание

      Изредих няколко известни мелодии, които смятах, че може да знае, и той кимна утвърдително на всички освен на една. Спрях се на един жизнерадостен рил и Люк ме последва. Струваше ми се, че сме като две парчета пъзел: високият задъхан звук на флейтата допълваше това, което липсваше на арфата, а ритмичните арпеджо акорди на по-ниско звучащата арфа пулсираха под мелодията на флейтата. Съчетанието на двата инструмента тласкаше рила напред със сила, която ме караше да забравя всичко друго освен музиката.

      Не ми се искаше да свършваме, но накрая притиснах струните с ръка и въздъхнах. Люк веднага насочи вниманието си към акациевите дървета.

      Пернах го по ръката, за да го накарам да се обърне към мен.

      –  Добре. Стига вече. Какво толкова гледаш? Не виждам нищо. Има ли някого или нещо там?

      Люк поклати глава.

      –  Напълно съм убеден, че можеш да видиш всички, ако се постараеш. Но там няма нищо. Все още.

      –  Все още? – Доста зловещ начин да кажеш „нищо”.

      Той махна с ръка към далечния, издигнат край на двора.

      –  Този хълм, тези гъсти акации, бурята – не мога да си представя по-подходящо време и място за появата на дийна шии*

      [* Daoine Sidhe – келтски ез. – среща се като дийна (дина) шии (сидхе, сиди и др.); „Хора на планината”, едно от имената на магичните същества, полубогове или феи (елфи), наследници на боговете в ирландската митология. – Б. пр.]

      Името ми звучеше някак познато.

      –  Какво е това?

      – „Вечно младите”. Феи, които почитат Дану*. Те са... – запъна се, докато се опитваше да намери точните думи – обсебени от музиката. Музиката ги призовава, вдъхва им живот. Тя е животът им. – Вдигна рамене и се предаде. – И ако някоя музика може да ги призове, то това е твоята.

      [* Danu – Дану, Дан –– богиня на земята и плодородието, от която водят началото си всички богове в келтската митология. Името на ирландския пантеон било Tuatha of Dananu (Туата де Данан), което означава „племето на богинята Дану”. След въвеждането на християнството старите богове загубили положението си и се превърнали в Sidhe (шии), т.е. духове, приказни същества. – Б. пр.]

      Пръстите ми политнаха към ключа на шията ми.

      –  Трябва ли да се притеснявам?

      –  Не мисля. Те отказват да й се подчинят и в отговор Тя прави всичко възможно, за да ги унищожи. Те са най-слаби в реалния, човешкия свят. Нуждаят се от буря като тази, дори само за да си помислят за поява тук преди слънцестоенето. – От постоянното му надзъртане към акациите знаех, че все още ги смята за възможна заплаха, погледнах го въпросително. Той добави: – Но вече ти казах, че няма такова нещо като безопасни феи, нали? Има шии, които ще те убият само за да вземат гласа ти като награда.

      Вгледах се в дърветата с други очи – новата информация ми дойде малко в повече.

      –  Няма да позволя на никого да те нарани – каза Люк тихо.

      Почти му повярвах, можех да бъда убедена в неговата сила и непоклатимост, ако не го бях видяла да се гърчи на кухненския ни под, повален от враг, който дори не беше в къщата. Вдигнах обаче решително брадичка и подпрях отново арфата на рамото си.

      –  Знам. Искаш ли да изсвирим нещо друго?

      –  Ти ме караш да искам да свиря, докато се уморя и заспя, а след като се събудя, да свиря още и още. Разбира се, че искам.

      Наклоних арфата назад и засвирих мрачен и минорен рил, по-бавен и тежък. Люк разпозна мелодията веднага и допря флейтата до устните си.

      Двамата заедно придадохме на рила нова сила – едновременно яростна и леко зловеща, вдъхновяваща и драматично спокойна. Мелодията се отронваше ниско от арфата ми, а флейтата на Люк я изстрелваше внезапно нагоре, извличайки един болезнен втори мотив, по-висок с цяла октава. Беше прекалено сурова, неоформена; двамата влагахме в нея всичко, което ни правеше това, което бяхме, и се разкривахме изцяло и откровено на чист музикален език за всеки, който можеше да го чуе.

      В сянката на трите акации мракът се раздвижи.

      Мелодията започна да пулсира, тласкана от някакъв полудял барабанен ритъм – като ударите на гигантско сърце – идващ от дъбравата. Можех да видя музиката, спускаща се наоколо като паяжина, простираща се в мрака – тя принуждаваше и примамваше сенките да оживеят. Всяка омайваща нота, всяка обнадеждаваща стъпка, всяка частица от заредените с емоция звуци прие форма и под прикритието на дърветата мелодията стана реалност, музиката доби плът.

      Двете създания, които стояха под прихлупените клони на дърветата, бяха фини и източени, с бледи кожи, на места със зеленикав оттенък – може би беше игра на светлината или пък си бяха такива по рождение. Едното създание държеше фидел* в дългите си зелени ръце; младежкото му лице беше обърнато към нас. Другото стискаше кожен барабан под кльощавото си рамо. За разлика от Елинор и Луничавия перко нямаше начин някой да ги обърка с хора – бяха колкото красиви, толкова и странни.

      [* Фидел (фидъл) – старинен струнен инструмент, подобен на гъдулката и цигулката. – Б. пр.]