Ридание

      –  Той постоянно я умолява да го освободи, но нашата жестока кралица няма милост и не прощава никому. Споменът за отказа му е толкова жив в съзнанието и, сякаш е станало днес, а не преди векове, и затова винаги му отказва. И той продължава да убива за нея. Той е хрътката на Кралицата; ловува така, както никоя фея никога не го е правила – не умира, но и не е жив. И така ще бъде, докато убиването не го унищожи и той не открие себе си отново. Но дали Кралицата ще позволи играчката й да умре, особено по негова собствена воля и със смъртта, която сам си е избрал?

      –  Никога! – извика Уна. Люк затвори очи.

      Брендън й хвърли сърдит поглед.

      –  Носи се мълва, че Кралицата е използвала единствената си дъщеря в зловещ ритуал, за да възкреси своя любим убиец. Каквото и да е направено, едно е ясно – той не е умрял. И убива отново и отново за нея, докато душата му вехне в далечната клетка. Докато срещнал момиче със същото име като кралицата – само че тази Диърдри спечелила любовта му. И Люк Дилън не я убил.

      Брендън млъкна.

      –  Все още – добави Уна. Погледна към коляното на Люк. сякаш можеше да види скрития под панталона кинжал.

      Не знаех какво да кажа. Исках да хвана ръката на Люк, но той стоеше на няколко крачки от мен, обвил ръце около себе си, с втренчен поглед към края на дърветата, където все още имаше ивица слънчева светлина.

      –  Поел си риска да попаднеш в ада заради мен?

      –  Не става въпрос за риск – отговори вместо него Брендън. –Кралицата не ще забрави това предателство.

      Гласът на Люк беше спокоен.

      –  Не ме интересува.

      Уна въздъхна.

      –  Толкова е благороден...

      Брендън пристъпи към акациите, достатъчно надалече, за да се освети отново лицето му.

      –  Не те интересува само защото все още не познаваш ада. Ако...

      Люк се обърна към него и му се озъби:

      –  Не се опитвай да ми обясняваш за ада! Живея в него през последните хиляда години. Прекарах хиляда години, като всеки ден си пожелавах да не се бях раждал. – Посочи ме е пръст. – Тя е единствената, която ми показа, че си струва да живея, и ако всичко, което ми остава, са няколко месеца или дори дни с нея, то това е повече, отколкото някога съм се надявал да имам. Наистина ли мислиш, че Бог ще ми прости за пролятата от ръцете ми кръв, дори ако душата ми някой ден бъде освободена? Ще отида в ада, независимо какво ще стане. Нека изживея жалката си безнадеждна любов, докато мога. И ще се опитам да се престоря, че всичко ще бъде наред...

      Поставих ръка на очите си, за да прикрия сълзите си.

      От другата страна на беседката Уна наблюдаваше с интерес стичащите се между пръстите ми сълзи.

      –  Може ли да получа една?

      Прехапах устните си и я погледнах.

      –  Какво ще ми дадеш в замяна? – успях да се насиля да кажа.

      –  Услуга – отвърна тя незабавно. – А имаш нужда от колкото можеш повече от тях, повярвай ми.

      Избърсах лицето си и протегнах ръката си извън беседката. Една сълза се откъсна от пръстите ми и стоящата на няколко сантиметра от мен Уна я хвана с изпъната длан. След това изтича към акациите, усмихната както винаги. Преместих погледа си от нея към Люк, който се взираше в мен. Не можех да разгадая изражението му.

      –  Целуни ме – казах аз. Когато той не се помръдна, настоях: – Моля те.

      Люк се приближи до мен и ме стисна силно в прегръдките си, с лице заровено в шията ми. Прегърнах го и аз и двамата стояхме така безмълвно в продължение на най-дългата минута в света. После той повдигна глава и ме целуна нежно по устните. Усетих вкуса на кръв от устната му там, където я беше прехапал по-рано.

      –  Диърдри?

      При звука на гласа се откъснахме един от друг и аз замижах към здрача, опитвайки се да различа кой идва към нас. Брендън и Уна бяха изчезнали. Ново появилата се фигура беше два пъти по-едра от тях, взети заедно.

      –  Мисис Уоршоу?

      –  Да. Какво правиш тук? – Тя се взираше в нас, очевидно в недоумение.

      Чувствах се странно неориентирана, върната така грубо отново в реалния свят, и посочих плахо с ръка към арфата.

      –  Дойдох за тържеството.

      Мисис Уоршоу вдигна изненадано ръка към устата си.

      –  Да не би да си тук от седем и половина?! Божичко, Диърдри, тържеството е другата седмица!

      О.

      Опитах да се съсредоточа.

      –  Майка ми каза, че е тази вечер. А и масите...

      –  О, скъпа, не. Вчера имахме прием по случай сватбата. Тържеството е другата седмица. Божичко. И си чакала през цялото това време? Със...

      –  Люк – казах и веднага добавих: – Приятеля ми. – Моят свръхестествен, обречен, великолепен, убийствен приятел.

      –  Ами... влезте вътре и хапнете нещичко. Скъпа моя, не мога да повярвам, че сте стояли навън през цялото време. Тъкмо се върнахме от града и чухме гласове в двора.

      –  Много мило от ваша страна – казах аз, – но наистина трябва да тръгваме. Баба ми е в болница, може би затова мама е объркала датите...

      И тогава мисис Уоршоу изригна във вулкан от съчувствие и ни изпрати да си ходим с торба с курабийки, приготвени от личния й готвач (имат си личен готвач!), и с молба майка ми да й се обади, щом има новини за състоянието на баба.

      Качихме се в „Буцефал” и около минута мълчахме в мрака на колата.

      Люк въздъхна дълбоко.