Ридание

      Бавно оставих рила да отшуми с надеждата, че те ще изчезнат заедно с края на мелодията. Но те останаха и се взираха в нас от скривалището си сред ниските храсталаци край дърветата.

      Люк прошепна в ухото ми и аз трепнах – не го бях видяла да помръдва.

      –  Познавам ги. Наричам ги Брендън и Уна.

      –  Наричаш ги?

      Гласът му още беше съвсем тих.

      – Дийна шии не казват на никого истинските си имена, защото смятат, че в тях се крие голяма сила и така биха попаднали под влиянието на тези, които ги знаят. Изправи се, когато говориш с Тях – ще ги обидиш, ако не го направиш, грубо е.

      Той самият веднага се изправи на крака и се обърна към феите:

      –  Брендън. Уна.

      Брендън пристъпи по-близо, изражението на лицето му беше ако не приятелско, то най-малкото изпълнено с любопитство.

      –  Люк Дилън. Стори ми се, че разпознах характерните за твоята музика болка и страдание. – Почти излезе от сянката на дърветата, но се дръпна назад и вдигна ръка пред лицето си. – И както обикновено, все още си въоръжен до зъби.

      Помислих, че говори за скрития кинжал на крака на Люк, но очите му бяха приковани в ключа на шията ми. Люк кимна с глава.

      –  Повече от обикновено.

      Брендън повдигна фидела си, прекрасен инструмент, покрит с някаква рисунка или позлата от преплетени цветя и лози,

      –  Щях да те помоля да посвирим заедно, но знаеш, че не мога да понасям такива глупости. Можеш ли да го махнеш, за да се позабавляваме като в добрите стари времена?

      Люк поклати глава и ме погледна. Изражението му беше толкова закрилническо и собственическо, че по тялото ми премина топла вълна.

      –  Страхувам се, че този път няма да стане. Съжалявам.

      Уна – по-крехка от Брендън, със светла коса, разпиляна по раменете й на няколко дебели плитки – се обади от дърветата с подигравателен глас:

      –  Виж как сияе, когато гледа към нея.

      Брендън я стрелна намръщено през рамо и се обърна отново към нас, като този път насочи вниманието си към мен и арфата ми.

      –  Значи ти си другият глас, който чух. Свириш толкова добре, че почти можеш да минеш за една от нас. – Люк ме погледна бързо и разбрах, че това беше невероятен комплимент.

      Стоях там и се мъчех да си спомня какво се разказваше в старите приказки относно етикета при среща между хора и феи. В главата ми препускаха само отделни пасажи: че трябва да си вежлив, да не ядеш храната им и да изхвърляш излишните дрехи, за да се отървеш от малките досадни домашни духове, но не бях сигурна, че някоя от тези истории щеше да ми е полезна в този случай. Спрях се на любезността – винаги върши работа с клиентите на мама по нейните кетъринг партита.

      –  Не съм убедена, че това е възможно, но все пак съм ви изключително благодарна за думите.

      Комплиментът ми предизвиква нещо като половин усмивка на устните на Брендън и вътрешно въздъхнах от облекчение, че съм отговорила правилно.

      –  Мисля, че ще изпиташ много по-силно удоволствие да свириш с нас, отколкото в своя свят – отвърна той. – Навярно знаеш, че Люк Дилън и музиката му не са съвсем типични за вашия вид.

      Гласът на Уна се чу от притеснително близко разстояние:

      –  Учил се е от най-добрите.

      Обърнах се и видях, че е на няколко стъпки от нас, но в същия момент усетих как Люк застава зад мен и ме прегръща закрилнически. Гласът му беше мил въпреки твърдата хватка, с която ме беше обгърнал:

      –  Не че не ти вярвам, Уна...

      Тя се усмихна и се завъртя грациозно из тревата.

      –  О, Брендън, виж само как я държи.

      Брендън ни изучаваше, без да се усмихва.

      –  Значи това е Диърдри? Чух слухове, носещи се из Тир на Ног*, за Люк Дилън и неговото неподчинение. Как мъж, който не е изпитвал любов към никого, сега е попаднал в нейния плен.

      [* Tir nа Nog (Земята на младостта) – най-популярният от отвъдните светове в ирландската митология, остров някъде на запад. Там се заселват Туата де Данан, когато напускат земите на Ирландия. – Б. пр.]

      Гласът на Люк беше тъжен:

      –  Вярно е.

      Лицето на Брендън беше отражение на лицето на Люк.

      –  Неподчинението е качество, което ние почитаме, но не мисля, че ще имаш полза от него. Кралицата е ревнив владетел. – Погледна към мен. – Знаеш ли каква съдба го очаква, задето е пощадил живота ти?

      –  Не ме е молила да го правя – намеси се Люк.

      Уна пристъпи към нас по-близо, отколкото Брендън – явно желязото не й влияеше толкова много. Очите й се вгледаха в моите, почувствах се напълно замаяна и потънах в тяхната лишена от време зелена дълбочина. После тя се усмихна и в ъгълчетата на очите й се появиха малките весели бръчици на смеха.

      –  Обичаш ли го?

      Люк застина напълно неподвижно зад гърба ми. Имаше милиони причини, поради които трябваше да кажа „не”, но верният отговор беше само един, макар да изглеждаше напълно нелогичен, дори и на самата мен.

      Кимнах с глава.

      Люк издиша дълбоко.

      Сред акациевите дървета, на полуосветеното от замиращата слънчева светлина лице на Брендън се видя как веждите му се свиха сериозно.

      –  Интересно. Много е трудно да разбереш хората – дори и теб, Люк Дилън, а ти толкова приличаш на нас.