Ридание

      Уна се върна с танцова стъпка до Брендън и го докосна нежно с ръце по гърдите и гърба, докато кръжеше около него.

      –  Не чу ли музиката им, приятелю мой? Чувал ли си някога преди човешко същество да създава такава музика? Може би това е любовта.

      Зад гърба ми гласът на Люк прозвуча спокойно, изпълнен със симпатия.

      –  Това е просто музика, нищо повече.

      –  Не, това е симптом – каза Брендън, сякаш любовта беше болест, която поразяваше само хората. Но в гласа му имаше нотка на нежност или дори уважение. – И двамата сте глупаци.

      Измъкнах се от прегръдката на Люк.

      –  Кажи ми защо? Моля те, ще ми разкажеш ли за Люк, след като той не може? – Почувствах как три чифта изненадани очи се втренчиха в мен, но продължих. – Искам да знам кой го контролира и какво му пречи да прави това, което иска. Сигурна съм, че знаеш. – Спомних си, че феите обичат вежливостта, затова добавих: – Моля те.

      Уна погледна към Брендън с вечно усмихнатото си лице.

      –  О, Брендън, направи го. – Произнесе „Брендън” леко саркастично, подигравайки се с имената, които Люк им беше дал. – Може и да имат шанс, ако тя знае. А това би ме зарадвало.

      Брендън се намръщи и отвърна троснато:

      –  Не знам нещо да е успяло да те зарадва от четиристотин години насам.

      –  Това ще успее. Виж как Люк Дилън е застанал зад нея въпреки волята на Кралицата...

      –  Затвори си устата! – каза рязко Брендън и репликата му прозвуча толкова съвременно и гаменско, че за малко да се разсмея. – Не й давай нищо просто така. – Погледна ме. – Какво ще ми дадеш в замяна, ако ти разкажа историята?

      Уна се засмя и се отдалечи от Брендън с танцувална стъпка, въртеше се и се въртеше из тревата, за да се приближи до нас.

      Бях объркана. Не знаех от какво биха могли да се интересуват феите, но бях сигурна, че едва ли е нещо, което ще ми се иска да им дам доброволно. Устните на Люк докоснаха ухото ми, докато ми прошепваше:

      –  Песен.

      –  Измамник – каза Уна, доближавайки се съвсем близо до мен.

      –  Млъкни! – Брендън се обърна към нея, а тя се усмихна лъчезарно на неговото раздразнение. – Никога ли не млъкваш?

      –  Ще ти дам песен – казах аз. – Не коя да е песен. Тази я написах сама.

      Брендън се престори, че обмисля предложението ми, но въпреки неразгадаемата странност на лицето му можех да видя, че сделката е направена.

      –  Така е честно. Започвай.

      Погледнах към Люк и той ми кимна. Настаних се зад арфата, пръстите ми трепереха от нерви, каквито обикновено не изпитвах, и започнах да свиря най-трудната мелодия, която някога бях писала – бърза, сложна и красива. Изпълних я прекрасно, защото така трябваше да бъде. Когато свърших, се изправих отново и погледнах към Брендън в очакване.

      –  Малко ти завиждам – каза той. Лицето му изглеждаше така, сякаш наистина го мисли, и си спомних как Люк ми каза, че някои от Тях са готови да убият, за да се сдобият с нечий глас. Вече му вярвах.

      –  Освен това си малко по-висок – засмя се Уна, завъртя се в кръг около беседката и отново застана до него. – Няма вероятност някой от нас да се промени.

      Брендън не й обърна внимание и ми проговори, въпреки че гледаше към Люк:

      –  Цялата история ли да ти разкажа? – Продължи, без да изчаква отговора ми. – История за блестящ млад мъж, единствения син на крал, син, който отказал да убие враговете на баща си на бойното поле? Чиято душа се лутала в неземни пространства, докато той мечтаел и сънувал? Който свирел такава музика, че карал феите да завиждат? Който имал златна коса и лице, с което можел да изкуши дори кралицата на феите?

      –  Много поетично – изръмжа Люк зад гърба ми.

      Брендън се усмихна за първи път.

      –  Много добре. Какво ще кажеш тогава за млад мъж на име Люк Дилън, който по време на слънце-стоене отишъл на място, където не трябвало да бъде, и бил отвлечен от създание, което наричало себе си „кралицата на феите”. „Ела насам”, му казала тя...

      –  „И ме целуни!” – изпищя Уна. – „Обичай ме! Загивам в затвора, който сама си издигнах!”

      –  Млъкни! – каза Брендън. – Тя поискала да я ухажва, но той й отказал – никой никога не го бил правил дотогава. – Уна повдигна малкия си кожен барабан от земята, удари го с дланта си и из поляната се разнесе зловещ тътен. И още веднъж, и още веднъж... Брендън се опита да надвика силното думкане. – И така, възползвайки се от терзанията на мечтателната му душа, тя я изтръгнала от него и я затворила в клетка, далече от тялото му.

      В главата ми се появи картина на спомените на Люк: ръка, която сграбчва врата му отзад, той пада на колене, дъхът му излиза от устните под формата на гълъб...

      –  И тя превърнала мъжа, който не искал да убива, в свой убиец, защото й доставяло удоволствие да гледа как той страда. И той е обречен да убива, защото ако не се подчинява на заповедите й, тя предава пленената му душа на безграничните мъки на ада. И той убива. Всички феи познават тази легенда; как тя го използва, за да преодолеем непоносимостта си към желязото; как нейните врагове падат под острието на кинжала му.

      Люк извърна встрани лице, цялото му изражение излъчваше болка.

      Брендън продължи, очевидно му доставяше удоволствие да разказва историята: