Рицарят на Седемте кралства

Тя го погледна с такава усмивка, че му се дощя да не беше толкова хубава.

— Видях ви, когато стояхте до него. По-висок сте с четири пръста, или почти толкова. Сир Лукас отдавна не е срещал човек, когото да не може да погледне отвисоко. На колко години сте, сир?

— Почти на двайсет, ако милейди благоволи. — Хареса му как прозвуча „двайсет“, макар че може би беше с година или две по-малко. Никой не знаеше със сигурност, най-малкото самият той. Трябваше да е имал майка и баща като всеки друг, но така и не ги беше познавал, нито знаеше имената им, а никой в Квартала на бълхите не се беше интересувал много кога се е родил или от кого.

— Толкова ли сте силен, колкото изглеждате?

— Колко силен изглеждам, милейди?

— О, достатъчно, за да подразните сир Лукас. Той е моят кастелан, макар и не по мой избор. Като Колдмоут, наследство е от баща ми. На някое бойно поле ли се сдобихте с рицарския си сан, сир Дънкан? Речта ви издава, че не сте роден от благородна кръв, простете, че го казвам.

„Роден съм от улична кръв.“

— Един рицар на име сир Арлън от Пенитрий ме взе за свой скуайър, когато бях още момче. Научи ме на рицарство и бойно изкуство.

— И този сир Арлън ви посвети в рицарски сан?

Дънк помръдна неловко на място. Видя, че връзките на единия му ботуш са се разхлабили.

— Друг едва ли щеше да го направи.

— Къде е сир Арлън сега?

— Той умря. — Дънк вдигна очи. Можеше да завърже ботуша по-късно. — Погребах го на един склон.

— Падна храбро в битка ли?

— Имаше дъждове. Хвана настинка.

— Всички мъже са слаби, знам. Научих го от втория си съпруг. Бях на тринайсет, когато се венчахме. Щеше да е на петдесет и пет на следващия си рожден ден, ако го беше дочакал. Когато бе на половин година в земята, му дадох малък син, но Странника отне и него. Септоните казаха, че баща му го поискал при себе си. Вие какво мислите, сир?

— Ами… — поколеба се Дънк. — Може и така да е, милейди.

— Глупости. Момчето се роди много слабо. Такова мъничко същество. Едва имаше сила да суче. Все пак. Боговете дадоха на баща му петдесет и пет години. Човек да си помисли, че можеха да отстъпят повече от три дни на сина.

— Да. — Дънк нищичко не знаеше за боговете. Ходеше в септа понякога и се молеше на Воина да влее сила в мишците му, но иначе Седемте не го занимаваха.

— Съжалявам, че вашият сир Арлън е умрял. И още повече, че сте се наели на служба при сир Юстас. Не всички стари мъже са еднакви, сир Дънкан. Може би ще е по-добре да се върнете у дома в Пенитрий.

— Нямам друг дом освен там, където съм заклел меча си. — Дънк никога не беше виждал Пенитрий. Не беше сигурен дори дали се намира в Предела.

— Закълнете го тук тогава. Времената са несигурни. Нуждая се от рицари. Имате вид на човек със здравословен апетит, сир Дънкан. Колко пилета можете да изядете? В Колдмоут ще имате до насита топло сочно месо и сладък плодов пай. Скуайърът ви също изглежда недохранен. Толкова е мършав, че всичката коса му е окапала. Ще го настаним в килия с други момчета на неговата възраст. Ще му хареса. Моят учител по оръжия ще го обучи във всички бойни изкуства.

— Аз го обучавам — защити се Дънк.

— И кой още? Бенис? Старият Озгри? Пилците?

Имало беше дни, когато Дънк пращаше Ег да гони пилците. „Помага му да стане по-бърз“, помисли си той, но знаеше, че ако го каже, тя ще се изсмее. Разсейваше го с чипото си носле и луничките. Напомни си защо го беше пратил сир Юстас тук.

— Мечът ми е заклет на милорд Озгри, милейди.

— Така да бъде, сир. Да поговорим за по-неприятни неща. — Лейди Роан подръпна плитката си. — Не търпим нападения над Колдмоут и хората му. Тъй че, кажете ми, защо да не заповядам да ви зашият в чувал?

— Дойдох за преговори — напомни й той — и пих от виното ви. — Все още усещаше вкуса му в устата си, щедър и сладък. Дотук не го беше отровило. Може би точно виното го одързости. — А и нямате достатъчно голям чувал за мен.

За негово облекчение шегата му я накара да се усмихне.

— Имам няколко, които са достатъчно големи за Бенис обаче. Майстер Серик твърди, че лицето на Уолмър е било посечено почти до костта.

— Сир Бенис изтърва нервите си с човека, милейди. Сир Юстас ме прати тук, за да платя кръвнината.

— Кръвнината? — Тя се засмя. — Стар човек е, знам, но не бях осъзнавала, че е чак толкова стар. Нима си мисли, че живеем във Века на героите, когато един човешки живот е бил оценяван на не повече от кесия сребърници?

— Копачът не беше убит, милейди — напомни й Дънк. — Никой не беше убит, доколкото видях. Лицето му беше порязано, нищо повече.

Пръстите й заиграха небрежно по плитката.

— Сир Юстас на колко оценява бузата на Уолмър?

— Един сребърен елен. И три за вас, милейди.

— Сир Юстас предлага скъперническа цена за честта ми, макар че три елена е по-добре от три пилета, признавам. Ще направи по-добре, ако ми предаде Бенис за наказание.

— Ще включва ли чувала, за който споменахте?

— Би могло. — Нави плитката около ръката си. — Озгри може да задържи среброто си. Само кръв може да изплати кръв.