Рожденичката

И излиза от кухнята с бутилка, висяща от ръката му, като се разминава с горния праг на вратата само на петнайсетина сантиметра. Замълчавам, отново осъзнала колко е висок. Къщата също е доста висока, но би било невъзможно да не го забележа, когато влезе в някоя стая.

— Сега разбирам — шепне Кам в ухото ми, за да ме провокира. — А пък аз се бях закахърила, че някакъв потен дебел дъртак ще ти пуска аванси.

— Млъкни. — Затварям очи с раздразнение.

Чувам задната врата да се отваря и веселия глас на сестра ми, която ме дразни:

— Грижи се за мъжете си.

Обръщам се да затръшна вратата в лицето ѝ, но тя изпищява и я затваря след себе си, преди да се опомня.

* * *

— О, обаче аз не обичам лук.

Застивам при думите на Пайк и се втренчвам в барбекю соса, излят върху моите лучени шедьоври. Направо са като за публикация в „Инстаграм“. Ако махна прекрасния златист лук, ще се превърнат в обикновен провал от „Пинтерест“.

— Защо не пробвате? — предлагам с плаха усмивка. — Ще ви хареса. Обещавам.

От опит знам, че мъжете биха изяли всичко, което се намира пред тях.

Той, изглежда, го обмисля известно време, после затваря хладилника и среща погледа ми. Изражението му се смекчава.

— Добре.

Вероятно усеща, че ми го дължи, защото съм направила вечеря, така че го приемам. Слагам обратно питката отгоре и му подавам чинията, а той я занася до един от високите столове и отхапва, преди дори да седне. Поглеждам през рамо. Челюстта му спира да се движи, той примигва няколко пъти, а мускулите на бузите му се свиват. След това чувам стон.

Обръщам се обратно към печката, за да не забележи усмивката ми.

— Всъщност е хубав — казва ми. — Даже много.

Само кимвам в отговор, но усещам лека гордост.

— Когато ядеш евтина храна, докато растеш — му казвам, — намираш начини да я направиш малко по-вкусна.

В продължение на няколко секунди не казва нищо, но накрая отвръща:

— Аха.

Не съм сигурна дали това означава, че просто ме слуша внимателно, или че е съгласен с мен. Ако е научил фамилията ми, вероятно знае кой е баща ми. Всички в града познават Чип Хадли, така че може би е разбрал как съм живяла.

Обаче аз не знам много за семейството на Коул, нито дали винаги са живели тук. Пайк Лоусън не е заможен, но определено не е беден, поне ако съдя по къщата му.

— Много е хубав. Наистина — казва отново.

— Благодаря. — Обръщам се и слагам чиния върху плота, перпендикулярно на мястото му, за Коул и една точно до нея за мен.

Замълчаваме и аз се чудя дали той също се чувства неловко. Говорихме си толкова непринудено онази вечер, когато не се познавахме, но сега е различно.

Чувам движение във всекидневната, поглеждам натам и виждам как Коул влиза в кухнята. Усмихвам се. Цялата му риза вече е омазана с грес, а под устната му също има ивица. Гаджето ми може да се държи зле колкото си иска, но също така и да демонстрира изобилие от момчешки чар.

Коул взема хамбургера си от чинията с една ръка и слага някаква стара ръждива автомобилна част под мишница, накланяйки брадичка към мен.

— Здрасти, скъпа. Сега работим по фолксвагена ти. Нямаш нищо против да ям навън, нали?

Зяпвам го.

Той сериозно ли? Местя поглед между него и баща му.

— Нямам — отговарям тихо, като се старая да кажа повече с очите си. Не искам да се храня сама с Пайк.

— Хайде де. — Коул накланя глава, опитва се да ме омае с игривото си изражение. — Не мога да зарежа другите отвън. Може да дойдеш да седнеш навън при нас.

Много благодаря. Обръщам се към хладилника и измъквам каната с лимонада. Би било грубо да изляза така. Баща му не ни е дойна крава. Би било добре да положа усилия да го опозная.

Но преди да успея да кажа на Коул да излиза, заговаря баща му:

— Защо не седнеш при нас за десет минути? Отдавна не съм те виждал.

Залива ме облекчение, благодарна съм за подкрепата. Най-накрая чувам как Коул издиша и краката на един от високите столове в центъра на стаята изскърцват върху плочките, когато сяда пред чинията си.

Уверявам се, че фурната е изключена, вземам чашата си и сядам след бащата на Коул, като оставям празно мястото между тях. Пресягам се през плота и си вземам чинията.

— Е, как е работата? — пита господин Лоусън и аз предполагам, че говори на Коул.

Дясната ръка на Коул намира бедрото ми, докато използва лявата, за да вдигне бургера от чинията до устата си, аз поглеждам към баща му и виждам как очите му са фиксирани върху ръката на Коул, която ме докосва. Челюстта му се стяга, когато поглежда отново нагоре.

— Работа като работа — свива рамене Коул. — Но пък сега е по-лесно, след като времето се стопли.

Коул работи в строителството на пътища, откакто започнахме да живеем заедно преди около девет месеца. Откакто го познавам, е сменил много работи, но се задържа на тази.

— Мислиш ли си още за колеж? — опипва почвата баща му.

Но Коул само се засмива.

— Завърших училище с голям зор. Знаеш го.

Вдигам лимонадата към устните си и отпивам. Стомахът ми се е свил и в момента не ми се яде. Бащата на Коул дъвче, оставя бургера си в чинията и надига бутилката.