Рожденичката

— Аха, аха… — чувам го да казва, докато изплаква чиниите и ги подрежда в миялната. — Добре, ще се видим сутринта.

Пайк затваря и оставя телефона на плота, и аз му хвърлям още един бърз поглед.

— Работа? — питам го.

Той кимва, налива вода в една от чашите и я изплаква.

— Винаги. В момента строим офис сграда на магистрала двайсет и две, малко преди парка. — Поглежда ме. — Без значение колко планираш работата и бюджета, винаги има изненади, които те изкарват извън разписание, нали знаеш?

Магистрала двайсет и две. Същата, по която ходя на занятия в „Дорал“. Сигурно съм минавала покрай работното му място много пъти.

— Никога нищо не върви по план — отбелязвам замислено. — Дори на моята възраст вече го знам.

Той се разсмива, а ъгълчетата на устата му се извиват нагоре и той поглежда ухилен към мен.

— Точно.

Внезапно се замайвам, удря ме усещането за дежавю. За миг виждам отново мъжа от киното.

Примигвам и се опитвам да извърна поглед. Лешниковите му очи изглеждат по-зелени на светлината, идваща отгоре, косата му е изсъхнала след душа и внезапно вече прилича повече на по-голям брат на Коул, отколкото на баща му. Откъсвам очи от усмивката му и зървам за момент сухожилията на ръцете му, които се свиват, докато мие съдовете.

Вземам телефона си от плота и тръгвам да излизам, но изведнъж си припомням нещо.

— Ще ми дадете ли телефонния си номер? — Завъртам се назад, за да попитам. — В случай че възникне проблем в къщата, изгубя си ключа или нещо такова?

Той ме поглежда през рамо, с ръце все още във водата.

— А, да. — Затваря крана и взема хавлия, за да се подсуши. — Добра идея. Ето.

Хваща телефона си, отключва екрана и ми го подава.

— Тогава въведи и твоя.

Давам му телефона си и вземам неговия, записвам първото си име и номера си. Радвам се, че се сетих за това. Всичко може да се случи в къщата. Мазето може да се наводни, да доставят пратка, която не е за мен, да не успея да сготвя в някоя от вечерите, които се падат на мен и Коул, и да трябва да го предупредя… Това вече не е моят дом, където мога да вземам всички решения сама.

Връщам му телефона, той ми подава моя, но от него започва да свири музика и той поглежда пак към екрана му. Сигурно музикалното ми приложение е било включено и той е натиснал нещо, без да иска.

Мамка му.

Тръгва Бащинска фигура на Джордж Майкъл и той вдига вежди, когато започва неприличният припев.

Устата ми пресъхва, щом чувам текста.

Грабвам телефона от ръката му и го изключвам.

Той се засмива.

Страхотно.

След това се изправя и прочиства гърло:

— Осемдесетарска музика, а?

Прокарвам пръсти през косата си и пъхам телефона в задния си джоб.

— Аха, не се шегувах.

След миг поглеждам обратно нагоре и го виждам да се взира в мен с лека усмивка в очите.

Погледът му се отклонява встрани и той се навежда, за да вдигне едно от списанията ми „Къща и градина“, което е изпаднало от чантата ми върху кухненската маса, без да разбера.

— И ми викай Пайк — казва и ми подава списанието. — Не господин Лоусън, става ли?

Толкова е близо до мен, че стомахът ми се свива, не мога да погледна към него.

Вземам списанието и кимвам, неспособна да срещна погледа му.

Той се връща към миенето на съдовете, а аз се обръщам да си вървя, но спирам и го поглеждам.

— Не е нужно да го правиш, нали знаеш? — казвам му, като имам предвид съдовете. — Коул каза, че ще ги измие.

Виждам как тялото му се разтриса от смях, след което той се навежда да остави няколко прибора в миялната, преди да погледне отново към мен.

— И аз съм бил на деветнайсет някога — отвръща. — „След малко“ означава някога, но не е нужно да е тази вечер.

Изсумтявам, а раменете ми леко се отпускат. Така е.

Не знам колко пъти съм се събуждала с мивка, пълна със съдове. Разбира се, не съм доволна, че бащата на Коул върши неговите задължения, но го отхвърлям, защото не е мой проблем.

Стига да не ми се налага да ги мия аз.

— Благодаря — казвам и отивам до хладилника, за да си взема шише вода.

Но след това ми хрумва нова мисъл.

— Имаш ли други деца? — питам. Предполагам, че ще е добре да знам дали се очаква още хора да влизат и излизат от къщата.

Когато поглеждам към него обаче, челюстта му е стисната, а челото му е намръщено, което го кара да изглежда твърде сериозен.

— Смятам, че Коул щеше да ти каже, ако имаше братя и сестри, не мислиш ли?

Гръбнакът ми се изправя против волята ми. Тонът му е укорителен. Разбира се, че Коул би ми казал, ако имаше братя и сестри. Познавам го отдавна.

— Разбира се — отговарям бързо и клатя глава, като че ли съм била в мъгла и затова съм задала такъв глупав въпрос.

— Освен това никога не съм се женил — добавя, а адамовата му ябълка се тресе нагоре-надолу. — Да имам много деца от много жени, не е грешка, която бих искал да допускам.

Оставам неподвижна, загледана в него, и се чувствам зле. Коул е бил напълно непланиран и поне малко нежелан от родителите си тийнейджъри. Част от загадката за лошите им взаимоотношения започва да се изяснява.