Рожденичката

— Мамка му.

Улицата е покрита от двете страни с бързеи от дъждовна вода, надпреварващи се към шахтите, а пяната се удря в бордюра, преди да потъне в канализацията. Самото платно е симфония от бял шум, капките отскачат от земята и капаците на колите, а дъждът е толкова плътен, че едва виждам отсрещните къщи.

— С момчетата ще се съберем в работилницата — казва ми Дъч. — Ще натоварим брезент и торби с пясък и ще те чакаме на обекта.

— Ще дойда след двайсет минути — отвръщам и двамата затваряме.

Хващам някакви чорапи от шкафчето, пъхам телефона обратно в джоба си и влизам в банята, за да си измия зъбите набързо, преди да изляза от стаята. Тръгвам надолу по коридора, подминавам празната стая, главната баня и след това затворената врата на другата стая, за която си припомням, че вече не е празна.

Но когато стигам до стълбището, сладък опияняващ аромат ме удря в носа, кара кожата ми да настръхне и спирам, за да го подуша. В стомаха ми се надига лек глад и целият потрепервам. Това момиче вчера изгаси свещичка. Да не би да е оставило друга да гори цяла нощ? Май ще трябва да си поприказвам с него. Не само че е опасно, ами и не си падам особено по цялата тази ароматерапия, от която тялото ти се подлъгва, че в къщата има боровинкови кексчета, когато всъщност няма.

Слизам надолу, а къщата проскърцва под тежестта ми, но когато стигам до първия етаж и се оглеждам, забелязвам, че лампите във всекидневната светят, а от кухнята се носи тиха музика.

Влизам и забелязвам, че Джордан седи в тъмното зад централния плот. Лаптопът ѝ е отворен пред нея, а тя сгрява ръцете си около чаша с кафе.

Колебая се за части от секундата, изненадан от това колко различна изглежда сега. Светлината от екрана кара очите ѝ да блестят, а от чашата пред лицето ѝ излиза пара. След това тя свива устни и подухва в опит да охлади напитката си, а няколко кичура от русата ѝ коса падат около лицето ѝ от рошавия кок на главата ѝ.

Лекият наклон на челюстта ѝ, дългите ѝ мигли, мекият връх на нослето ѝ и… Очите ми се спускат надолу, преди да успея да ги спра, и оглеждат безупречните ѝ загорели крака, открити, защото все още носи късите панталонки, с които спи. Ниско в корема ми се събира топлина и се обръщам, като подръпвам веждите си.

Не може да са на еднаква възраст. Моето хлапе все още е хлапе, а тя…

Също е хлапе, предполагам.

Просто е странно. Последния път, която видях негово гадже, момичето носеше брекети. Мисълта, че вече излиза с момичета, които биха били мой тип Навремето, е неприятна.

— Добро утро — казвам, когато я подминавам на път към кафе машината.

С ъгълчето на окото си виждам как вдига глава.

— А, здрасти. Добро утро и на теб.

Гласът ѝ е тих и пресипнал. Чувам как лаптопът ѝ се затваря, докато слагам капсула в кафе машината и термочаша отдолу. Поглеждам през рамо и виждам, че тя слиза тихо от високия стол и взема компютъра и тетрадката си.

— Няма нужда да се прибираш — казвам ѝ. — И без това тъкмо излизам.

Тя се усмихва стегнато, но не ме поглежда, докато пъха нещата си под мишница и отново хваща кафето си.

— Отдавна ли си тук? — питам я.

— Будя се лесно. — Тя най-накрая вдига поглед и се засмива на себе си. — Трудно ми е да спя, когато навън бушува гръмотевична буря.

Кимвам с разбиране. Същото е при мен с горещината. Климатикът трябва да е нагласен на осемнайсет градуса всяка вечер, за да мога да заспя. На върха на езика ми е да я попитам дали температурата снощи е представлявала проблем за нея, но няма смисъл. Нуждая се от сън и няма да я променя, а тя знае къде стоят допълнителните одеяла, ако ѝ потрябват.

Известно време стоим в тишина, най-накрая тя примигва и посочва печката зад мен.

— Има, ъм… боровинкови кексчета, ако си гладен — казва. — Купих ги от магазина, но са хубави.

Обръщам глава и виждам тава за кексчета, каквато не притежавам, върху печката, а всяка от чашките прелива от златистата коричка на печивото в нея. Протягам се и вземам едно, като скривам усмивката си. Е, значи все пак няма ароматни свещи, пораждащи фалшиви очаквания. Мисля, че я харесвам.

Тя се обръща и тръгва да излиза от стаята, но аз я извиквам:

— Можеш ли да събудиш бързо Коул, моля те? Дъждът ми прецаква разписанието на работа, а все още изливаме основите, така че се нуждая от помощта му за слагането на торби с пясък днес.

Тя ме поглежда любопитно през рамо.

— Основи?

— На сградата, която строим — пояснявам. — Не можем да работим днес в това време, но трябва да се погрижим мазето да не се наводни. Нуждая се от помощта на Коул.

Тя най-накрая разбира и объркването изчезва от лицето ѝ.

— Да. Разбира се. — Кимва и бързо излиза от стаята, а стъпките ѝ отекват по стълбите.

Ако още не беше будна, вероятно не бих се сетил да помоля Коул за помощ, но възможността да го попитам чрез нея, не е за изпускане. Ако го помоля аз, ще се ядоса. Но ако го попита тя, може би разговорът ще мине по-добре.