Рожденичката

И освен това той знае, че това е част от уговорката. Двамата с Джордан чистят след себе си, участват в готвенето, вършат градинската работа и помагат с всичко друго, от което бих имал нужда. От своя страна аз плащам сметките, за да могат да спестят достатъчно, за да си стъпят на краката. Не искам твърде много от тях.

Затварям термочашата с капака ѝ и използвам още две капсули, за да напълня термоса, преди да занеса кафето до входната врата, където държа работните си ботуши. Сядам на пейката до вратата, оставям нещата си и се обувам, грабвам ключовете, изваждам черното си яке за дъжд от близкия гардероб и го нахлузвам.

После отново вземам чашата и термоса.

— Коул! — викам, готов за тръгване.

Таванът над мен изскърцва, чувам бързи стъпки. Следва тупване, преди вратата да се затвори, и разбирам, че най-накрая ще слезе по стълбите.

Хващам дръжката на вратата и поглеждам през рамо.

— Взех допълнително кафе. Можем да минем през някой ресторант за бързо хранене, ако искаш да хапнеш нещо.

Но не той се показва иззад ъгъла. Джордан е обута в тесни тъмносини джинси, навити на крачолите, и гуменки и връзва косата си на конска опашка, докато стиска под мишницата си жълт дъждобран.

Присвивам очи към нея.

— Къде е Коул?

— Той ъъъ… не се чувства добре — казва тя и облича дъждобрана си. — Ще дойда да ти помогна вместо него.

Не се чувства добре. Това код за махмурлук ли е?

— Няма проблем — казвам ѝ. — Стой тук. По-безопасно е. Благодаря ти.

Очите ѝ се стрелват нагоре, фокусират се върху мен, след това се присвиват.

— По-безопасно? — пита ме, сякаш току-що съм обявил, че отивам на педикюр. — Или просто се притесняваш, че ще прекараш повече време да ме държиш за ръчичка, отколкото в работа?

Опитвам се да запазя неутрално изражение. Доста е умна.

Е, да, съжалявам, скъпа, но е така. Поне Коул има малко опит — не много наистина, но все пак — от времето, когато ми помагаше през лятото и уикендите. Нямам нужда да се разсейвам и да обяснявам инструкциите си, вместо да ги давам.

— Ето какво ще ти кажа… — Тя закопчава дъждобрана, а милото ѝ държание бавно се сменя с все по-изпънати рамене. — Ако тази дамичка не може да понесе малко дъжд в косата или кал под ноктите, ще се върне в пикапа и ще те изчака там. Където е безопасно. Става ли?

След което повдига вежда, за да ме предупреди, че не си струва дори да се опитвам да споря.

Обаче аз не знам как да отговоря, защото умът ми е празен и не мога да си спомня защо държа термос в ръката си.

Поклащам глава, за да я проясня, и отварям входната врата.

— Хубаво. Качвай се в пикапа.

Проклетата буря дойде буквално изневиделица.

Винаги следя прогнозата за времето, защото понякога то определя дали изобщо ще можем да работим този ден, така че е важна. Особено през лятото.

Само че си мислех, че ще ни подмине и ще се отправи на север. Загасям двигателя и дръпвам нагоре ципа на якето си, присвил очи към предното стъкло. Пороят замъглява всичко отвъд него, но виждам оранжево петно и жълта каска да се носят на няколко метра пред нас и разбирам, че няколко от момчетата вече са тук.

Джордан слага качулката си, но не поглеждам към нея, за да ѝ кажа какво да прави. Може да следва примера ми, ако толкова иска да помага.

Скачам от пикапа, а тежките капки веднага започват да барабанят по главата и раменете ми и ме карат да се приведа инстинктивно, докато затръшвам вратата и изтичвам към сградата. Ботушите ми газят през локвичките, насочвам се към фирмения пикап, веднага отварям задната страна на ремаркето му и започвам да вадя торби с пясък, докато ръцете ми не се напълват. От едната ми страна се появява яркожълто и без да каже дума, Джордан повтаря действията ми, бързо се натоварва с още торби и ме следва около сградата до мястото, където ме чакат момчетата.

Оставям торбите, поглеждам през стоманената рамка на конструкцията и забелязвам непокрития палет с цимент на долното ниво. Мамка му. Девет души, включително най-добрият ми приятел, се взират в мен, чакайки инструкции. Вятърът навява дъжд от задната страна на панталоните ми и залепва плата за краката ми.

— Искам да наредите тези торби по целия периметър! — надвиквам бурята. — По три на височина! Разбрахте ли?

Момчетата бързо кимват.

— И покрийте онзи цимент, дяволите го взели!

Посочвам с брадичка непокрития палет, който в момента се прецаква от водата. Със или без дъжд, такива материали винаги трябва да се покриват, а някой е оплескал нещата по време на предната смяна.

Дъч, най-добрият ми приятел още от гимназията, насочва кафявите си очи някъде до мен и изражението му внезапно омеква. Поглеждам настрани към Джордан, чиято коса е прибрана в качулката на дъждобрана, но за щастие, тя не се задържа достатъчно дълго наоколо, за да се налага да я представям. Вместо това се отправя към пикапа и изважда още торби с пясък от ремаркето му, а аз се обръщам пак към Дъч, който ме наблюдава любопитно.