Рожденичката

Отново натискам газта, за да ни закарам вкъщи.

— Беше забавно — казва тя. — Имам предвид днес.

Вдигам вежди и я поглеждам.

— Имам предвид… — Примигва и се поправя: — Не че беше забавно. Имам предвид, надявам се да не си изостанал от графика и не си изгубил пари, но… — Вдишва и издишва, обръща очи отново към прозореца. — На няколко пъти почти се почувствах, все едно животът ми е в опасност.

Звучи твърде доволна от този факт, а по тона ѝ разбирам, че се усмихва.

— И това е забавно? — питам я.

Тя обръща поглед отново към предното стъкло и свива рамене, а ъгълчета на устата ѝ се разтеглят от вълнение.

Засмивам се.

— Аха, беше забавно. Благодаря за помощта. Ще се постарая да ти кажа кога се задава следващата буря, за да се включиш в екшъна.

— Страхотно.

Продължавам надолу по магистралата и навлизам в нашия тих град, обръщам наляво и след това завивам рязко вдясно към квартала, доволен за пръв път днес. Тя е добро хлапе. Надявам се Коул да не прецака нещата, защото вече виждам, че това момиче ще бъде добра майка и помощничка, която ще изгражда съвместния им живот, вместо да го изцежда.

И поради някаква причина съм доволен, че се е забавлявала днес. Никой в семейството ми не прояви особен интерес към това, с което си изкарвам хляба, нито пък се гордееше с него. Майка ми ме обича, разбира се, както и баща ми, преди да почине, но те толкова настояваха да отида в колеж, което беше и планът, преди да се роди Коул.

Винаги е било разочарование за тях това, че останах в града и започнах работа, за която си мислеха, че изисква повече мускули, отколкото мозък.

Когато основах „Лоусън Констръкшън“ — собствената си компания — и построих дома си, все още гледаха на мен така, като че ли искаха да постигна повече, но знаеха, че е безсмислено да казват каквото и да било. Отказаха се.

Не че мразеха онова, с което се занимавам, или пък бяха недоволни от мъжа, в който се превърнах. Просто оплакваха изгубените възможности и все още се тревожеха за щастието на сина си. Онова, което не разбираха обаче, беше, че вече имам собствен син и че неговото щастие е на първо място.

Освен това обичам много неща в работата си. Всеки ден прекарвам по няколко часа на свеж въздух, на слънце, правя упражнения… Животът ми е хубав. Спя спокойно през нощта. Хубаво е да видя, че още някой се радва на това също като мен.

— Сега вече денят ми е провален — казва Джордан. — Нищо няма да е по-хубаво от това.

— От кое? — отвръщам. — Да се наквасиш в дъжда?

— И да си играя в калта.

Ухилвам се и клатя глава, докато вкарвам колата в алеята.

— Това не е игра в калта.

Тя се обръща към мен.

— А, имаш предвид окалване? Затова ли пикапът ти изглежда толкова мръсен?

Засмивам се, изключвам двигателя и поглеждам към нея.

— Хлапе, ако различаваш цвета на боята, значи не използваш пикапа си правилно. Схващаш ли?

Тя завърта очи и отваря вратата. Двамата скачаме долу и се отправяме към верандата.

Като се замисля, ако не ѝ е било неприятно да се намокри и изцапа днес, вероятно окалването ще ѝ хареса. Не съм го практикувал отдавна. Пикапът ми изглежда мръсен само защото не го мия. Това не е естествено.

— Водил ли си Коул? — пита тя, докато изкачва стълбите.

— Аха, няколко пъти, когато беше малък.

Пресягам се и отварям вратата, преди да стигне до нея, и я задържам, за да мине първа.

Но тя се обръща и поглежда нагоре към мен, преди да влезе вътре.

— Защо не ни заведеш двамата следващия път, когато ходиш? — предлага. — Само че искам аз да карам. Не се отнасяш твърде собственически към пикапа си, нали?

— Не. Пикапите са направени, за да се злоупотребява с тях. Ще ти го дам. Обаче ще си сложа колана.

Тя се усмихва леко и се вглежда в мен за миг, а по лицето ѝ преминава нещо, което не мога да разчета. Аз ли казах нещо?

Поглеждам я за кратко в отговор и забелязвам акварелния цвят на очите ѝ. Среднощно синьо, което изсветлява с приближаване до зеницата. Отмествам поглед и прочиствам гърло.

— Джордан! — внезапно ревва Коул от горния етаж. — Вкъщи ли си, скъпа? Ела тук!

Отново срещам погледа ѝ, а тя се отдръпва и ми отправя кратка извинителна усмивка.

— Трябва да се приготвям за работа. Благодаря, че ми позволи да ти помогна днес.

Кимвам, но оставам в рамката на вратата и наблюдавам как тя прекосява всекидневната и изчезва нагоре по стълбите. Докато зяпам след нея, ме завладява странно чувство.

Как ли се държи, когато е с Коул? Как ли се държи той, когато е с Джордан? Отнася ли се добре с нея?

Стоя до входната врата, чувам затварянето на вратата на стаята горе и знам, че тя е там с него. Внезапно усещам, че въздухът в къщата натежава. Толкова плътен и застоял, че не мога да дишам. Не искам да влизам, независимо колко силно се нуждая от сухи дрехи.

Зарязвам ключовете на масата вляво, където виждам, че лежи ключът на фолксвагена ѝ. Вземам го и излизам навън, като затварям вратата, преди да се насоча обратно по стъпалата към верандата към гаража от дясната страна на къщата.

— Да нямаш гости? — чувам да вика някой.