Рожденичката

Приключвам с наливането на портокаловия сок и оставям салфетка на бара, върху която слагам питието. Тя си взема сламка и се протяга за чашата си.

— Благодаря — изпява, веднага се обръща и отпива, докато върви обратно към сепарето си.

Виждам я как сяда на мястото си до двама мъже, които също съм забелязвала наоколо.

Понякога ме кара да се сещам за майка ми. Не съм сигурна защо, изобщо не си приличат. Майка ми беше блондинка — и все още е, — а Ейприл е брюнетка. Косата ѝ е толкова тъмнокестенява, че изглежда черна.

Но двете са на почти една и съща възраст. Ейприл наближава четиресетте и се облича така, както си спомням, че се обличаше майка ми. Къси поли, свободни копринени блузи без ръкави, бижута и петнайсетсантиметрови токчета.

Също като Кам. Сестра ми е наследила секси стила на обличане на майка ми.

Чудя се дали майка ми се е установила с някого най-сетне, или все още копнее за онази свобода, която жадуваше така силно, когато бях на седем. Не ми липсва. Едва си я спомням. Но все още се питам някои неща за нея.

Пресягам се назад и отбелязвам още едно питие на сметката на Ейприл, след което вземам кърпата, за да продължа да подсушавам чашите.

Но после входната врата се отваря и един глас прогърмява:

— Мамка му, какво мъртвило.

Поглеждам нагоре, а косъмчетата по ръцете ми веднага се изправят. Гаджето ми влиза с няколко приятели подире си, но твърде познатият глас, водещ глутницата, е онзи, който кара кожата ми да настръхне.

Джей Макейб, бившето ми гадже, влиза бавно вътре, като че ли все още е училищният куотърбек и очаква шибани аплодисменти. Забавно е колко по-непривлекателен ми изглежда сега, след като го опознах. Гръбнакът ми се изправя, все едно е направен от стомана, а осъзнаването на присъствието му кара топлината да се разпространява по врата ми.

Коул върви зад него с още две момчета, а зад тях се влачи Елена Барос. Виждам изправеното му чело и леко заплашителното изражение на лицето му, когато поглежда към Джей и после към мен.

Обикновено двамата не се мотаят заедно, но понякога се оказват на един и същ купон. Предполагам, че Джей се е отправил насам с глутницата си, а Коул го е последвал, за да се увери, че съм добре.

Джей оглежда помещението, след което очите му се фиксират върху мен, а в ъгълчето на устата му заиграва лека усмивка. Веднага извръщам поглед, а стомахът ми се обръща.

Опитвам се да се преструвам, че той вече няма значение, но мисля, че знае, че е победил. Трябва да лежи в шибания затвор след онова, което ми причини, но не го прави, защото преди две години бях изплашена и жалка.

Иска ми се някой да му го върне.

И още по-добре, ако този някой съм аз.

Коул се приближава, докато приятелите му се разхождат наоколо и си говорят с хората, които познават. Вдига преградата и идва зад бара, а изражението на лицето му е извинително. Приближава се към мен и обвива ръце около кръста ми.

— Какво правиш? — питам, а ръката ми е увита в кърпата и се намира във вътрешността на чашата, която бърша.

Усещам как свива рамене.

— Не съм те виждал скоро. Липсваш ми.

Засмивам се, издишам и се опитвам да отпусна скованото си тяло.

— Добре съм. Няма нужда да се притесняваш за мен, докато съм на работа.

Той заравя лице в шията ми — и двамата знаем, че просто се тревожи заради това че Джей е тук.

Слагам ръка върху неговата, усещам малкия белег на палеца му и вдишвам чистия му аромат. Изглежда свеж и във форма, доста по-добре, отколкото сутринта. Никой не се отърсва от махмурлука по-бързо от него.

— Знаеш ли, пречи на бизнеса, когато гаджето ѝ се мотае наоколо — предупреждава го Шел, докато се приближава от другата страна на бара и оставя поднос с чаши.

Шел си се представя като собственичката на бара във филма Грозна като смъртта. „Трябва да изглеждаш достъпна, но никога да не си“, такива работи. Проблемът е, че този бар е дупка в малък град, така че бакшишите така или иначе няма да поставят световен рекорд. Независимо дали гаджето ми е тук, или не.

Коул се притиска към шията ми, а аз се усмихвам, защото се чувствам в безопасност, когато съм близо до тялото му. Гласовете на приятелите му се носят наоколо, а нивото на шума в помещението се вдига. Поглеждам към часовника и забелязвам, че е почти полунощ.

Освен това е сряда вечер. Коул е на работа сутринта.

Поемам си дъх и обръщам глава към него.

— Знаеш ли, не можем да си позволим да изгубиш утрешните си работни часове — казвам му.

Ако тази вечер е навън, има голям шанс утре да се обади, че няма да ходи на работа, и да изгуби още пари.

Все още имаме сметки от стария апартамент, които трябва да платим, и аз ще се постарая, но той също трябва да помогне, по дяволите. Ако изгуби още един ден, ще се развикам.

Но той само се взира замислено надолу към мен.

— Не съм глупав, скъпа — уверява ме. — Вече знам всичко, което искаш да ми кажеш, окей?

— И знаеш, че си извадил дяволски късмет, че още не са ти взели книжката, нали? — засичам го отново. „Каране под влиянието на алкохол“ е последното нещо, от което имаме нужда в досието му, а той постоянно предизвиква съдбата.