Рожденичката

Телефонът ми започва да вибрира на нощното шкафче, протягам се, вземам го и поглеждам екрана.

Изпъшквам. Не сега.

Но все пак натискам зеления бутон, затварям очи и задържам телефона до ухото си.

— Малко ти е рано, не мислиш ли?

Линдзи, бившата ми, се засмива тихо, а знойният ѝ смях вече е добре усъвършенстван. Тази жена е свикнала да получава каквото иска, от всеки.

Или почти всеки.

— Не и ако още не съм си легнала — дразни ме тя.

Запазвам смеха за себе си. Някои жени, които млади стават майки, по-късно се чувстват, все едно са пропуснали младостта си, защото са поели родителските задължения твърде рано. Линдзи Кенмонт, майката на сина ми, не пропусна нищо. Нито деветмесечната ѝ бременност, нито Коул като малък можеха да я спрат.

— Как е той? — пита ме.

Отмятам завивките, надигам се в леглото, прехвърлям крака през ръба му и се прозявам.

— На топло, нахранен и в безопасност. — Потърквам скалпа си. — Засега това е всичко, което знам. — Но после добавям: — Изненадан съм, че нямаш нищо против, между другото.

— Затова ли им предложи да се преместят при теб? Защото не мислеше, че ще се случи наистина? — настоява тя. — Нямам против да живее при теб. Време е да поемеш някаква отговорност за него.

Време е да поема… боже. Смея се тихо и клатя глава, докато се изправям.

— Не искам да започвам деня си по този начин, Лин. Знаеш го. Какво искаш?

Тя замълчава за миг, после чувам как гласът ѝ се връща към първоначалния съблазнителен тон.

— О, знаеш какво искам.

Въпреки презрението, което изпитвам към нея сега, за мое неудоволствие кръвта се спуска надолу към слабините ми. Все пак двамата се забавлявахме. Едно време.

И тялото ми го помни.

Освен това скоро не съм си лягал с жена.

Но все още не съм достатъчно отчаян, за да ѝ позволя да ме използва. Още не.

— Така ли? — Стискам телефона между рамото и ухото си, докато вземам джинсите от пейката в долния край на леглото и плъзгам крака в тях. — Мислиш си, че съм готов да тичам при теб всеки път, когато скъсаш с някого, напиеш се и искаш секс?

— Защо не? — отвръща ми. — Без значение кой влиза в живота ти и кой излиза от моя, винаги има едно нещо, което правехме добре заедно, нали?

— Разбира се, Линдзи. — Не си правя труда да скрия сарказма в тона си.

— Е, нали не излизаш с никоя? — пита тя, но вече знае, че е така. — И не е като да не сме скачали в леглото от време на време през годините, за да изпуснем малко пара. Не си спомням някога да си имал възражения.

— Аха. — Въздишам тежко. — Нарича се „липса на други възможности“. Малък град и така нататък?

— Задник.

Засмивам се въпреки себе си. Трябва да ѝ го призная. Може да приеме почти всяка обида.

Истината е, че е права. След като скъсахме, когато Коул беше на две, все още се виждахме от време на време, но това, което казах аз, също е вярно. Сексът беше хубав, тя все още има страхотно тяло, а леглото беше единственото място, където не се мразехме. Но се връщах при нея само защото беше лесно. Всяка друга жена в града е нечия сестра или дъщеря и не можеш да се мотаеш край нея, без тя да очаква да получи пръстен в някакъв момент. А аз не бях готов за това. Не и след кашата, в която се забърках, след като станах баща на деветнайсет. Ако някога забременя друга жена, това ще е съпругата ми, а тя ще бъде такава, че да не мога да ѝ се наситя.

Освен това искам още деца. Винаги съм искал. Но на трийсет и осем — четиресет без две — най-вероятно Коул ще си остане единственият ми наследник. Твърде стар съм да започвам отначало.

— Хайде де — продължава да ме ръчка. — Какво имаш за губене? Знам, че си спомняш и че това, което си спомняш, ти харесва, Пайк. Помниш ли лятото, когато бях на седемнайсет? Най-хубавите ми спомени са оттогава.

Аха, но не и онова, което последва.

— Когато двамата го правехме под одеялото на дивана, а родителите ми спяха горе? — казва ми, като че ли не си спомням. — Знам, че все още си голям мераклия.

Кожата ми се сгорещява и замълчавам.

— Така че ела да ме изчукаш — завършва тя.

Колебая се само за миг, но после поклащам глава. Изкушаващо е. Тялото ми го иска. И ако трябва да си го призная, съм самотен, мамка му. Трябва само да забавя достатъчно темпото, за да го усетя. Има толкова много сутрини, в които мразя да се събуждам сам.

Но не. На гордостта ми ѝ е писнало да поема удар всеки път, когато тя си по мисли, че съм готов да изтичам при нея, щом ми свирне.

— Трябва да тръгвам за работа. — Затварям телефона, преди да имам шанс да помисля повече по въпроса, или по-лошо, да размисля. Пъхам мобилния в задния си джоб и отивам до гардероба, за да си взема тениска. Телефонът ми отново звъни.

— Много е досадна — изръмжавам и го вадя обратно.

Но този път виждам на екрана името на Дъч.

Вдигам и държа телефона до ухото си.

— Какво?

— Вали.

— Сериозно? Без майтап? — Хиля се и обличам тениската. — Ти си гений.

— Погледни навън.

Спирам, а всеки мускул в тялото ми внезапно се изопва. Проклятие. От тона му разбирам какво ми предстои да видя, но все пак отивам до прозореца и дърпам една от завесите, за да погледна към сутрешната буря.