Рожденичката

— Времето тече доста по-бързо, отколкото си мислиш — отговаря тихо, като че ли на себе си. — Едва не се записах във флота, когато разбрах… — Но се запъва и завършва: — Когато бях на осемнайсет.

Обаче мисля, че знам какво иска да каже. Когато разбрах, че ще ставам баща. Пайк Лоусън не изглежда достатъчно възрастен, за да има пораснал син, така че трябва да е бил много млад, когато се е родил Коул. На не повече от осемнайсет или деветнайсет. Което го прави на трийсет и осем? Плюс-минус няколко месеца?

— Просто не можех да си представя как ще се разделя със седем години от живота си — продължава той. — Но седемте години минаха доста бързо. Осигуряването на добро бъдеще иска полагане на усилия и отдаденост, Коул, но си струва.

— Струваше ли си за теб? — отвръща синът му и отхапва от бургера си, а ръката му леко стиска вътрешната страна на бедрото ми. Едва доловим жест, който обожавам въпреки покачващото се напрежение в стаята. Това е неговият начин да ми покаже, че е ядосан, но не на мен, и че не му е приятно, че вероятно се чувствам неудобно.

Бащата на Коул отпива от бутилката си и спокойно я оставя на плота, а тонът му става по-строг.

— Е, имах пари да ти платя гаранцията — отбелязва. — Последния път. И онзи преди него.

Хватката на Коул се затяга около бедрото ми и вратът ми внезапно се сгорещява. Приисква ми се да имах ластик за коса. В ума ми се въртят хиляди въпроси. Защо двамата не се разбират? Какво се е случило? Бащата на Коул ми се вижда нормален, доколкото съм го опознала, но Коул е издигнал стена помежду им, а баща му, изглежда, има точно толкова къс фитил, колкото и синът му.

С чийзбургер в ръка Коул изтиква чинията далеч от себе си, избутва стола си назад и се изправя.

— Ела при нас, ако искаш, скъпа. И остави съдовете. Аз ще ги измия след малко.

Отварям уста да отвърна, но се спирам и стискам зъби. Е, явно престоят ни тук ще е забавен.

Коул се обръща и излиза от стаята и след няколко мига чувам как входната врата се затръшва. Отвън се носят приглушени гласове, а някъде по улицата се чува клаксон, но в кухнята изведнъж е станало толкова тихо, че спирам да дишам. Надявам се Пайк Лоусън да забрави за присъствието ми.

Как, по дяволите, се очаква да живея тук? Не мога да вземам страна, ако ще се карат така.

Но Пайк проговаря, вече с по-мек тон:

— Няма проблем — казва, и аз виждам с крайчеца на окото си как обръща глава към мен. — Можеш да се присъединиш към него, ако искаш.

Обръщам глава, срещам погледа му, поглеждам го с лека усмивка и свивам рамене.

— Навън е горещо — казвам му.

Вече горя от напрежението тук.

Освен това приятелите на Коул не са мои приятели и отвън няма да ми е по-приятно.

— Съжалявам за това — казва събеседникът ми и отново се захваща с бургера си. — Няма да се случва често. Коул е добър в отбягването ми.

Кимвам, не знам какво да кажа. Усещам, че така или иначе няма да се задържа дълго тук. Вече се чувствам, все едно ходя по въже.

Насилвам се да ям, защото остатъците от бургерите няма да са особено вкусни утре. Отвън се носи музика, някъде в далечината се пробужда ръмженето на косачка, ароматът на трева ме удря в гърлото, довят през отворените прозорци, а обикновените бежови завеси в къщата на Пайк се веят от нахлуващия отвън вятър. По ръцете ми полазват тръпки.

Лято е.

Звъни телефон и аз виждам как Пайк се протяга за мобилния си, оставен на плота.

— Здрасти — казва.

От другата страна на линията замърморва мъжки глас, но не мога да чуя думите му.

Пайк се изправя и занася чинията си до мивката с една ръка, докато държи телефона с другата, а аз си открадвам няколко погледа, докато е разсеян. Сещам се отново за задяванията на Кам за него, но тя не е права.

Пайк е истинска мистерия.

Видях снимки на Коул във всекидневната — бебешки и детски — но с изключение на това в къщата няма много неща, които да напомнят за баща му. Знам, че не е женен, но на масичката за кафе няма книги, които да разкриват интересите му, нито пък сувенири от ваканции, домашни любимци, изкуство, дрънкулки, списания или принадлежности, които да показват хобитата му, като например спорт, игри или музика… Домът е красив, но прилича на изложбена къща, където не живее истинско семейство.

— Не, имам нужда от още един багер и поне още сто торби цимент — казва Пайк на събеседника си, пъха телефона между рамото и ухото си и дърпа ръкавите си още по-нагоре, докато пуска водата.

Усмихвам се на себе си. Той мие съдовете. Без да го карат? Изпускам въздишка и се надигам от мястото си. Предполагам, че е защото живее сам. Кой друг би могъл да му ги измие?

Той се засмива на нещо, което събеседникът му казва, и поклаща глава, докато аз изхвърлям остатъците от чинията си в боклука.

— Кажи на онзи идиот, че знам, че не е болен — продължава да говори в слушалката, — и че ако не слезе от нея, която и да е тя, до сутринта, ще отида и сам ще го сваля. Искам да изпреварим разписанието.

Приближавам се до него и тихо оставям съдовете си на плота, преди да прибера лимонадата и сосовете обратно в хладилника.