Рожденичката

Той беше шестмесечна грешка, която допуснах в гимназията, но не смятам отново да бъда толкова глупава. Вдигнала съм гарда.

А и той не е дошъл, за да ме закара вкъщи тази вечер. Поне не директно. Може би след като приключи с мен.

Затварям очи и се опитвам да заглуша спомена как удряше по колата ми една вечер, докато неистово се опитвах да я запаля. Все още усещам огъня по скалпа си на мястото, където ме беше дърпал за косата.

Обръщам се, отварям очи и прогонвам тези мисли. След миг чувам как двигателят изръмжава покрай бара, а гумите скърцат надолу по улицата.

Тръгна си.

Оставям чантата на бара и изтърчавам по коридора, подминавайки тоалетните, за да проверя ключалките на задната врата, отключвам и заключвам, после дърпам дръжката, за да съм сигурна, че няма да поддаде, след това тичам обратно към предната врата, за да я проверя отново, както и прозорците.

Вземам телефона от чантата си, сядам на един от високите столове на бара и го стискам в юмрук. На кого да се обадя?

Джей вероятно казва истината. Коул отново е пиян. Защо би го направил? Знаеше, че разчитам да ме прибере. Сигурна съм, че не е наясно, че Джей е дошъл вместо него, но все пак… Иде ми го убия, мамка му.

Преглъщам гаденето, надигащо се в гърлото ми.

Обаждам се на сестра ми, но както и предполагах, ме препраща към гласова поща. Сигурно тъкмо си тръгва от работа или вече спи вкъщи.

Баща ми? Мащехата ми?

Те дори не ми се обадиха, след като им звъннах преди седмица. Не биха направили нищо за мен, без да ми покажат, че им се натрапвам ужасно. Да ги моля за услуга, означава да им бъда задължена. Би било бреме.

Аз съм бреме.

Сещам се за Пайк. Сигурна съм, че ще дойде.

Но Коул би се вбесил още повече, ако баща му разбере, че се е издънил тази вечер, а и аз също не искам да казвам на Пайк. Би било неудобно. Всички ние сме възрастни хора, сами сме си виновни. Той вече се грижи достатъчно за мен и не смятам да го будя, когато трябва да става рано за работа сутринта. Бих се превърнала в бреме и за него.

Единственият друг човек, на когото мога да се обадя, е Шел, а тя живее в другия край на града.

Не искам да звъня на Коул, защото, разбира се, той не може да кара, но може би ще успее да изпрати друг свой приятел.

Но не. Няма да му се обадя. Твърде съм бясна.

А в този град няма и таксита.

Поглеждам към масата за билярд, в чийто краища стоят препълнени пепелници, а мръсният филц е целият издраскан.

Е, мамка му. Навън ще се съмне след няколко часа. Тогава ще мога да се прибера пеша. Време е да стисна зъби. Няма да искам нищо от никого.

Скачам от стола, отново се отправям към бара и изравям два чисти комплекта бели кърпи, които занасям до масата за билярд, разстилам ги една по една и покривам мръсната повърхност.

Включих климатика преди няколко часа, така че сега температурата е приятна — двайсет и четири градуса — но изваждам суитшърта от чантата си, ако ми се прииска да се завия по-късно. Вадя телефона си, оставям лампата в коридора включена, качвам се на масата и присвивам колене, за да мога да полегна. Пъхам ръка под главата си, прозявам се и проверявам нивата на звука и батерията на телефона, за да се уверя, че имам достатъчно заряд, в случай че стане нещо лошо, докато съм тук през нощта.

Като например да се върне Джей.

Отварям приложението, което издава звук като от вентилатор, надявам се да мога да поспя, но не твърде много. Не се чувствам в безопасност, така че едва ли ще успея да се отпусна.

Затварям очи, усещам тежестта на умората върху клепачите си и приятното чувство на изтощение. От онзи вид, който знаеш, че заслужаваш, защото си си скъсал гъза от работа този ден.

Но след двайсет минути мозъкът ми все още препуска. Тялото ми се е изтощило през деня, но не и той.

Когато телефонът ми звънва, съм сигурна, че това е знак, че тази вечер няма да се спи.

Вдигам го към очите си и ги присвивам на ярката светлина.

Пайк.

Сбърчвам чело.

— Ало? — Придържам го до ухото си, като отново се прозявам.

— Здрасти — казва, като че ли не е очаквал да се свърже с мен. — Аз… ъъъ… току-що видях, че минава три, а вие не сте се прибрали, така че реших да звънна. Да проверя дали всичко е наред.

Обръщам се настрани, все още използвам долната си ръка за възглавница и държа телефона до ухото си с другата.

— Добре съм. — Усмихвам се на загрижеността му и се шегувам: — Да не би да имам вечерен час или нещо такова?

— Не — отвръща той, а аз чувам хумора в гласа му. — Стойте си навън и се забавлявайте. Вършете каквото сте си наумили. Просто… — Той млъква за един дълъг миг, после продължава: — Нали знаеш, че човек не се тревожи за неща, които не са му известни. Когато Коул не живееше при мен, невинаги знаех къде е и какво прави, така че не мислех за това през цялото време. Но сега, когато сте под моя покрив, като че ли постоянно се тревожа. — Той се разсмива и издишва. — Онзи бар е долнопробен. Просто исках да се уверя, че си си тръгнала благополучно от работа и че всичко е наред. Просто… проверявам.

Не се обиждам от коментара му. Все пак барът не е мой и освен това наистина е дупка.