Рожденичката

Изкушена съм да видя дали все пак не иска да дойде да ме прибере, след като вече е буден, но гордостта не ми позволява. Не искам да се превръщам в проблем. И определено нямам желание да бъда отговорна за неразбирателството между него и Коул. Мога да водя собствените си битки.

— Аха. Всичко е наред — лъжа и дори се шегувам: — Не съм хлапе, нали знаеш?

— Всъщност си.

Изсумтявам. Е, хлапе или не, предполагам, че е хубаво някой да се грижи за мен.

— Обади ли се и на Коул? — питам.

Но той не ми отговаря. Вместо това чувам силен удар и после движение.

— Мамка му — извиква.

Очите ми се отварят широко и заставам нащрек.

— Какво стана?

— Проклетата микровълнова не работи както трябва — изръмжава. — Знаех си, че не биваше да я сменям само за да си пасва с другите нови уреди, проклета да е. Не иска да прави пуканки.

Присвивам очи, но така ми се иска да се разсмея. Звучи толкова притеснен.

— Има бутон за пуканки — напомням му.

— Натиснах го!

— Два пъти?

— Защо трябва да го натискам два пъти? — отвръща ми, като че ли съм тъпа.

— Защото размерът на опаковката, която купуваш, отнема три минути и половина, за да се приготви — изтъквам.

— Известно ми е.

— Е, когато натиснеш бутона на новата си микровълнова, тя работи само две минути. За по-малките пакети — пояснявам. — Трябва да го натиснеш два пъти, за да получиш нужното време.

Проточва се тишина и после чувам мърморене:

— Ааа.

Стискам устни, за да не се разсмея. Безпомощността му в случайни ситуации е много забавна. Ще ми се да бях там.

— Е — казва след кратко мълчание. — Предполагам, че трябва да затварям.

— Почакай — спирам го.

Мълча, несигурна как да го кажа.

— Може ли да те попитам нещо? — изричам най-накрая.

— Предполагам, че да.

Намокрям устни, все още се колебая. Не искам да го обидя, но съм любопитна.

— Къде са всичките ти вещи? — питам.

— А?

Вдишвам дълбоко и продължавам:

— Сложил си в къщата мебели, но няма почти нищо друго. Не изглежда, като че ли живееш там. Защо?

Другият край на линията мълчи и аз спирам да дишам от страх, че ще изпусна думите му.

Обиден ли беше въпросът? Не целях това. Просто осъзнах, че той знае толкова много неща за мен, а аз не знам почти нищо за него. Знае кои са родителите ми, какво се случи с моя и на Коул най-добър приятел, знае, че харесвам осемдесетарски неща, че съм отраснала без майка и че уча в колеж…

Но той все още е мистерия.

— Съжалявам, ако е прозвучало зле — казвам му, когато не ми отговаря. — Домът ти е прекрасен. Само че Коул спомена, че двамата с майка му сте се срещнали в гимназията, където си бил нещо като бейзболна звезда. Сигурно много обичаш спорта. Просто съм любопитна защо не съм виждала трофеи, снимки и други подобни в къщата. Няма и скорошни фотографии на теб и Коул, никаква музика, никакви книги… Нищо, което да представя теб или онова, което харесваш.

Той си поема дъх и прочиства гърло, а по врата ми се стича студена пот.

— Всичко е опаковано в мазето — казва ми. — Предполагам, че така и не съм го изровил, след като се преместих в къщата.

— Откога живееш там?

— Ъъъ… — провлачва той, като че ли се замисля. — Купих я преди около десет години.

Десет години?

— Пайк… — казвам и се опитвам да не се кикотя.

Той издишва със смях в ухото ми и аз се усмихвам, като поклащам глава.

— Сигурно ти звучи странно, а? — пита ме.

Че все още не си разопаковал всичко? Аха.

Обръщам се по гръб, все още с ръка под главата.

— Предполагам, че слагаме край на някои неща с възрастта — казвам му. — Но все пак си живял, след като си се преместил там, нали? Не виждам нищо, свързано с личността ти. С местата, които си посетил, и дрънкулките, които си събрал през годините…

— Да, знам, аз… ъъъ…

Той отново се колебае, изпуска въздишка и звукът от дъха му вибрира върху ухото ми и изпраща тръпки надолу по гръбнака ми.

Ще ми се да можех да видя лицето му. Много е трудно да го разчитам по телефона. Всичко, което мога да си представя, е как понякога свежда очи, като че ли не иска другите да знаят как се чувства, или пък начина, по който кима, като че ли се страхува какво ще каже, ако заговори.

Най-накрая продължава:

— Коул стана по-важен — признава. — Някъде по пътя моята личност и желания останаха на заден план.

Мисля, че разбирам. Когато имаш деца, надеждите ти се прехвърлят върху тях. Твоят живот е на второ място спрямо техните нужди. Осъзнавам го.

Но Коул вече е възрастен човек, а Пайк е бил сам дълго време. Какво прави, когато не е на работа?

— Ще се радвам да видя част от нещата ти — казвам. — Ако някога поискаш да ги разопаковаш, ще ти помогна.

— Неее, няма проблем.

Сбърчвам чело, когато виждам колко бързо ме отпраща.

— Имаш предвид, че не мога да видя дори старите ти годишници и дали двамата с Коул приличате на близнаци на една и съща възраст? — дразня го.

Той се засмива тихо.

— Божичко, не. Снимките от времето, когато единственото важно нещо, с което се занимавах, беше косата ми?

Ухилвам се, но разбира се, той не може да ме види. Дали е бил моногамен в училище, или е имал много гаджета, както Коул преди мен?