Рожденичката

— Мога ли да те попитам още нещо? — обажда се той.

— Питай.

— Защо го правиш? — Поглежда назад към мен.

— Кое?

— Защо си затваряш очите, преди да духнеш свещта? — пояснява. — Виждал съм те да го правиш поне няколко пъти.

Свивам рамене. Не знаех, че е забелязал. Мислех, че успявам да го направя бързо и без да ме видят.

— Просто навик. — Следвам го през вратата. — Пожеланията за рожден ден невинаги се сбъдват, затова си опитвам късмета всеки път, когато духам свещ.

Глава 7 Джордан

— Здрасти, можеш ли да ме вземеш в два? — Придържам телефона между ухото и рамото си, докато броя оборота и го слагам в касовия апарат. — Аш не дойде на работа днес. Бебето ѝ е болно и няма кой да ме прибере.

— Аха — казва Коул. — Разбира се. Ще дойда.

След последната ни кавга нещата се развиха точно както бях предвидила. Той си дойде вкъщи почерпен и спокоен и двамата се гушнахме. Нещата се върнаха почти до нормалното — или поне до нормалното за нас, — така че не се съпротивлявах, когато се опита да ме замъкне в банята тази сутрин. Но когато стигнахме там, открихме, че баща му е махнал мивката и е започнал да кърти плочките, явно тя е била следващото нещо в списъка за ремонтиране. Как сме спали при целия този шум? И кога ли е станал тази сутрин?

— Приключвам в два — казвам отново и затварям чекмеджето на касовия апарат.

— Да, разбрах. Обичам те.

— И аз те обичам — отвръщам и затварям.

Днес Пайк работи по колата ми, а Коул наистина му помогна, предполагам, в опит да изглади нещата. Не съм сигурна как ще се отплатя на баща му обаче, защото знам, че купува части, въпреки че се преструва, че е взел евтино новия ауспух или че новите гуми просто са се търкаляли наоколо. Опитах се да надмина себе си в домакинската работа, като например да направя закуска за всички тази сутрин и да почистя под възглавниците на дивана. Дори засадих малко цветя в задния двор, близо до краищата му, за да изглежда по-добре естетически, на което Пайк се съгласи, стига да не ги нося в къщата. Разсмивам се и си мисля за това колко сприхав може да бъде понякога. Много е забавно.

Няколко часа по-късно съм изтощена и краката така ме болят в кецовете, че нямам търпение да се прибера. Вкъщи и направо в леглото. Толкова съм изморена.

Завързвам косата си на конска опашка, преброявам оборота, слагам го в чекмеджето и пъхам чекмеджето в сейфа. След като покривам бутилките с алкохол, довършвам съдовете и изключвам лампите, надничам през прозореца, където виждам колата на Коул, паркирана до бордюра. Усмихвам се, доволна, че е дошъл навреме.

Духвам оставащите на бара свещички, като всеки път затварям очи и си поемам въздух. Надявам се утре да е по-добре от днес. Това е обичайното ми желание за когато не съм си на мислила нищо друго, и с всеки изминал ден се приближавам все повече към сбъдването му.

Вземам чантата с книгите, натъпквам бакшишите в джоба и се отправям към вратата, като я заключвам след себе си. Свежият въздух се усеща приятно в дробовете ми, така че хвърлям чантата през отворения заден прозорец, преди да отворя пасажерската врата. Пъхам се на предната седалка и обръщам изморената си, но благодарна усмивка към Коул.

— Привет. — Замръзвам на място, а усмивката ми веднага се стопява.

Джей, бившият ми, седи на шофьорското място. Поглеждам през рамо, за да се уверя, че не съм пропуснала да забележа припадналия Коул на задната седалка, но тя е празна.

Ръцете ми се разтреперват.

— Къде е Коул?

Джей накланя глава и ме поглежда извинително.

— Къркан е, скъпа. Момчетата не искаха да му позволяват да кара. — Ръката му е подпряна върху горната страна на седалката ми, а дланта му се намира на сантиметри от косата и шията ми. — Спи в къщата на Бентли. Увериха го, че ще се намери кой да те закара вкъщи. Аз доброволствах.

Не. Ъ-ъ. Никакъв шанс.

Не се колебая. Дърпам ръчката, отварям вратата, изскачам от колата и се пресягам към задната седалка, за да си взема чантата.

— Няма проблем — казвам му. — Шел ще ме закара. Тя е още вътре.

— Не, не е. Ти току-що заключи.

Знаех си, че ще оспори твърдението ми. Нищо не му убягва.

В гласа му се долавя зловещо спокойствие, но знам, че е само повърхностно.

— Хайде, вече съм дошъл — настоява. — Нали не искаш да съм се разкарвал напразно?

Навеждам се и поглеждам кръвнишки към тъмнокафявите му очи, докато измъквам обратно ключовете за бара от задния си джоб.

— Не съм те молила да идваш. И както ти казах, има кой да ме закара.

Обръщам се, тичам към входа на „Граундърс“ и бързо отключвам вратата.

— Джордан! — чувам го да вика.

Дърпам вратата, пристъпвам вътре и му хвърлям строг поглед, докато той все още седи в колата.

— Прибирай се.

Затварям отново вратата, превъртам ключа и се отдръпвам, като че ли ще се опита да я разбие. Стоя на едно място, дишам тежко и треперя.

Няма да ме остави да ми се размине. Няма да направи нищо тази вечер, защото можеше да излезе от колата по-бързо, отколкото аз да стигна до бара, ако смяташе да предприеме нещо, но ще бъде достатъчно ядосан, за да не забрави случката.