Рожденичката

Аз съм мекотело. Тръгнах си от бившия и от родителите ми, но така и не им отвърнах. Не отстоях себе си. Просто избягах.

С изключение на сестра ми, Коул е всичко, което имам. Просто оставих нещата да се случват, защото за мен беше повече от гадже.

— Мога ли да те попитам нещо? — обажда се Пайк.

Поглеждам към него, а сърцето ми прескача един удар, когато виждам, че очите му са насочени надолу и фиксирани върху мен. Отражението от водата ги кара да изглеждат облачно сини.

— Как се запознахте двамата с Коул? — пита ме.

И въпреки раздразнението се усмихвам леко.

Очите ми се спускат към белега на палеца ми и облизвам устни.

— Когато бях на шестнайсет, работех на автомивка — казвам му. — Там нямаше други момичета, но не можах да намеря нищо друго, така че стиснах зъби и се присъединих към екип, пълен с момчета.

Усещам топлината на тялото му близо до себе си и отмервам вдигането и спускането на гърдите му, откривайки, че се синхронизирам с него.

— Трябваше да понасям доста неприятни неща — продължавам, докато си припомням подигравателните коментари всеки път, когато се наведях над някоя кола. — Тийнейджърите могат да са…

— Да — завършва многозначително Пайк със смях в гласа.

Разменяме си усмивки.

Все пак предполагам, че и той е бил тийнейджър.

— Имаше едно момче на име Ник, което винаги отпъждаше досадниците от мен — продължавам да си спомням. — Държеше се добре и си говорехме. Не ме гледаше похотливо и беше доста зрял.

Разсеяно потърквам белега с пръст.

— Един ден ме покани да се помотаем заедно и доведе Коул със себе си. — Поглеждам към Пайк, а гневът му от по-рано внезапно е изчезнал. — Тримата се сприятелихме, забавлявахме се много и мисля, че станах по-близка с тях, отколкото с когото и да било. С изключение на сестра ми имам предвид.

Той кимва със замислен вид. След това пита:

— И двамата с Коул започнахте да излизате? Как се отнесе Ник към това?

Насочвам поглед обратно към басейна и си поемам дълбок дъх.

— Така и не научи — казвам тихо.

Пайк остава притихнал, а напрежението във въздуха се усилва. Казах така и не научи. Не все още не е научил.

Прочиствам гърло.

— Една вечер преди няколко години, преди двамата с Коул да започнем да се срещаме — обяснявам. — Двамата с Ник бяха излезли заедно. Коул изпил твърде много и припаднал. На връщане Ник се качил при друг шофьор.

В очите ми напират сълзи, а устата ми е толкова суха.

— Шофьорът изгубил контрол над пикапа, той се преобърнал и всички хлапета, возещи се в ремаркето, изпаднали от него.

— О, боже — казва тихо той и свежда глава.

— Ник бил смачкан под него — довършвам. — Почина няколко дни по-късно.

Стискам юмруци, за да не заплача. Той е единственият човек от моите познати, който почина. Не беше както когато майка ми ни напусна. Ник не искаше да си тръгва. Живееше за видеоигрите, а косата винаги висеше над очилата му. Всичките му странности ми липсват.

Понякога се чудя какво стана с пистолетчето на брат му, което тримата използвахме и което смъкна кожата на палците ни.

— Боже господи — промърморва Пайк. — Защо не знам нищо за това? Бегло си спомням, че чух нещо, но не знаех, че Коул е бил приятел на някого от катастрофиралите.

Изправям гръб и кимвам.

— Да, Коул… — замълчавам и търся правилните думи. — Той го понесе много тежко.

Очите на Пайк се присвиват към мен.

— Той трябваше да закара Ник до тях онази вечер — обяснявам.

По лицето му преминава разбиране и съм убедена, че се чувства длъжен да знае всичко това, но явно Коул не разказва много за инцидента. Срам го е.

— Оттогава двамата не сме се изпускали от поглед — казвам.

Болеше ме, Коул също го болеше и аз бях единствената, която знаеше защо се чувства отговорен, така че той можеше да си говори за това само с мен.

А след това отношенията ни се превърнаха в навик. Двамата, застанали рамо до рамо. Двамата, разчитащи един на друг. Двамата, устремени към познатото, неизменното и безопасното.

Двамата, вкопчени в Ник и вкопчени един в друг. И двамата отчаяно искахме да имаме истински приятел. И двамата скърбяхме за Ник, но аз също така преодолявах бившето си гадже. Беше толкова лесно да се гмурнем един в друг и да избягаме. Твърде лесно.

— Толкова съжалявам, Джордан — казва Пайк. — Добре ли си?

Поглеждам нагоре към него.

— Съжалявам — произнася неуверено и извръща поглед. — Предполагам, че е глупаво да те питам такова нещо сега.

Не, изобщо не е глупаво. Хубаво е да има с кого да си поговориш.

— Всичко е наред. Или ще бъде — отвръщам. — Трябва да бъде.

Той отново стрелва поглед към мен и аз посочвам басейна.

— Седях на дъното на тъмния басейн със затворени очи, докато вече не можех да си поема въздух. Трябва да се оправи, нали? — питам.

Той изсумтява, а устата му се извива в усмивка.

Изправя се и отново протяга ръка и този път я поемам. Издърпва ме нагоре и двамата се отправяме към къщата, но забелязвам, че свещта все още гори на дървената маса.

Стрелвам се натам, навеждам се над масата, затварям очи и духвам, за да я загася. После се обръщам и тръгвам след него нагоре по стълбите.