Рожденичката

— Може би, ако не вършех и твоите задължения тук и не работех до два през нощта, нямаше да съм изморена през цялото време — казвам му. — И може би, ако ми помагаше да спестим пари, за да можем отново да си наемем апартамент, вместо да изпиваш надницата си всяка проклета вечер, нямаше да бъда толкова стресирана и притеснена за пари. Чувствам се самотна, мамка му. Къде си?

Той само поклаща глава и аз не мога да спра сълзите си да се насъбират. Но отказвам да плача. Двамата трябва да си поговорим, а той не иска. Не иска да ми помогне да оправим нещата.

Приближава се към мен и взема лицето ми в ръце.

— Просто млъкни за малко и ме изчукай.

Той ме целува и аз стискам очи, а сълзите потичат по бузите ми. Проклет да е. Той открадва дъха ми, покрива устата ми, а устните му се движат върху моите силно и напористо, така че ми се приисква да се предам. Стресът и притеснението продължават толкова дълго и са толкова много, че ще бъде прекрасно да ги забравя за кратко.

Той хваща задника ми с две ръце и ме повдига, като кара краката ми да обгърнат кръста му, и двамата падаме на леглото, а той се приземява върху мен.

Само че нещо ме кара да се въздържам. Като че ли пак живея в караваната с баща ми и мащехата ми. Те не ме виждат.

Коул не ме вижда. За него няма значение коя съм в момента.

Откъсвам уста от него и го бутам.

— Слез от мен.

— Моля те, скъпа. — Целува шията ми и аз го познавам достатъчно добре, за да различа тона на гласа му. Той също е разстроен. — Просто ми бъди гадже тази вечер. Преди много се забавлявахме. Нека се позабавляваме и сега.

— Не. — Поклащам глава и се напрягам. — Ядосана съм ти. Имам нужда от въздух.

Освен това после ще се чувствам още по-зле.

Той продължава да ме целува и аз го избутвам и изръмжавам. Най-накрая ме оставя на мира и се отпуска на леглото до мен. Почти не се колебае, преди да скочи на крака и да отвори вратата, за да изхвърчи от стаята.

След няколко мига чувам рева на двигателя му, скърцането на гумите и него вече го няма.

Задник.

Но част от мен започва да диша по-леко.

Чувствам се повече на мястото си тук, когато него го няма наоколо.

Никога не се е държал с мен по този начин преди. В очите ми отново напират сълзи, но аз мигам, за да ги разкарам.

Ставам от леглото, отивам до шкафа с телевизора и вземам оттам купчината сметки, които трябва да се платят. Сметка за вода от стария апартамент, медицинска сметка, все още недоизплатена, от времето, когато мислех, че съм си счупила глезена миналото лято, сметка за телефон и две сметки от кредитната карта на Коул, които скоро ще бъдат дадени на колекторска фирма. Нямам здравна осигуровка и всеки ден се страхувам, че ще ми се случи нещо, което ще ме вкара в спешното отделение на болницата за двайсет хиляди долара.

Колата ми не работи, а дори и да работеше, едва ли бих могла да си позволя застраховката, защото каквито и пари да ми останат от студентския заем, след като си платя обучението наесен, ще отидат за други разходи. Мога да взема още един заем, но не искам да ми тежи през остатъка от живота ми, така че се опитам да се ограничавам.

А всеки път, когато проверя пощата, в нея ме очаква нова неприятна изненада.

Отварям горното чекмедже на шкафа, изваждам бакшишите от миналата седмица, които още не съм внесла в банката, и разгъвам омачканите банкноти в ръцете си.

Сто четиресет и два долара. Дупката, в която съм затънала, става все по-дълбока, защото не изкарвам достатъчно, за да се изкопая от нея.

Набутвам парите обратно в чекмеджето, вземам флаера за конкурса „Мис Мокра фланелка“, който също съм скрила тук, и го разглеждам. Тристате долара не си струват участието, но барманството в „Куката“ или… да правя онова, което прави сестра ми, за да си докарвам толкова пари, може би си заслужава.

За момент обмислям идеята. Да имам пари в джоба си, които няма да изчезнат в мига, в който ги спечеля. Да имам хубави вещи. А също и кола.

Но след това си мисля как Коул, Джей и момчетата, с които учихме заедно, ще идват да ме гледат, и натиквам хартийката обратно в чекмеджето, иде ми да повърна. Непознатите може би няма да са толкова непоносими, но не възнамерявам да танцувам за момчетата, с които бяхме заедно в гимназията.

А барманството там би било почти толкова лошо. Дрехите, които ще трябва да нося, клиентите, които ще обслужвам…

Излизам от спалнята, тръгвам към долния етаж, заобикалям парапета, продължавам към кухнята, после през пералното помещение и излизам през задната врата.

Въздухът ме удря в носа и внезапно отново мога да дишам. Ароматът на дърветата и на прясно окосената трева изпълва ноздрите ми и с изключение на светлината, осветяваща басейна отвътре, тук отзад е съвсем тъмно.

Отивам до дълбокия край, сядам на ръба и потапям крака във водата до средата на прасците. Хладната вода обгръща кожата ми като в прегръдка и веднага облекчава нервите ми.

Коул ще се върне късно. Дотогава и двамата ще сме се успокоили, той ще си легне, аз ще се сгуша в него, а той ще покрие ръцете ми с неговите — нашият сигнал един към друг, че всичко ще се оправи.