Рожденичката

Усмихва ми се и аз отново отвръщам поглед.

— Прилича на скелет — отбелязвам. — Кога ще слагате стените?

— Когато водопроводчиците и електротехниците оправят всичко — отвръща ми, — ще монтирам изолацията, след което ще изградим стените. Тогава ще виждаш стаи вместо тези кокали.

Влизаме в широко пространство в задната част на сградата и за разлика от другите помещения, тук има цяла стена без греди. Като че ли тук ще има само един огромен панорамен прозорец. Пристъпвам в съседното тясно пространство и поглеждам над гредата, намираща се пред лицето ми.

— Какво е това място?

Той ме поглежда.

— Тоалетната на този офис.

Сигурно ще стане хубава. Връщам се обратно в офиса заедно с него, отивам до ръба и поглеждам към неразработената земя и зеленината на хоризонта.

— Хубава гледка. — Усмихвам се и отмятам коса, завъртам се уверено в това, което се преструвам, че е офисът ми. — Да, Кристофър, можеш ли да се обадиш в Япония? Трябва да обсъдим производствената линия в Малайзия — казвам.

Той се засмива.

— Имаш мъжка секретарка?

— Мъжете могат да станат каквото си поискат — отвръщам. — Не позволявайте на пола си да ви възпира.

Той поклаща глава, а устните му се извиват от удоволствие.

Започваме да говорим с лекотата, която бяхме постигнали онази вечер, когато гледахме телевизия и ядохме пица, и аз го следвам из сградата и го слушам как обяснява няколкомесечния до едногодишен процес на издигане на едно здание от земята. Започнал е тази работа, преди Коул да се роди, и накрая е основал собствена компания, в която може да налага собствени правила и да упражнява повече контрол върху проектите, с които се захваща. Сигурно обаче е голяма отговорност да знаеш, че си начело на две дузини работници, и трябва да им плащаш заплата, за да издържат семействата си.

Но все пак… той помага за изграждането на нашия град, създава работни места и докарва бизнес в него.

— Сигурно си много горд от това, че строиш неща, които после ще гледаш всеки ден — казвам му, когато слизаме на първия етаж. — Места, където хората ще прекарват живота си и ще изкарват прехраната си.

— Никога не съм мислил за това. — Той спира от задната страна на сградата, гледаща към декарите свободна земя. — Предполагам, че това е и моята прехрана.

Поглеждам натам и забелязвам ограденото пространство от задната страна на сградата. Огромно е и виждам, че са оставили там мраморен фонтан, който чака да бъде монтиран по-късно.

— Това дворът ли ще бъде? — питам, защото забелязвам, че няма покрив. — Добра идея. Ти ли ще го оформяш?

— А, не — отвръща той. — Когато сме напът да приключим, ще дойде озеленителна компания и ще се погрижи за засаждането на тревата и дърветата и за монтирането на декоративните елементи.

Точно по моята част. Много обичам да гледам преди и след промяната, за да видя как се променя дадено пространство.

— Ще те уведомя, когато започнат — предлага той, сякаш ми чете мислите. — Можеш да се отбиваш от време на време, за да следиш прогреса.

Усмихвам се.

— Благодаря.

Всъщност това би ми харесало. Освен преподавателите ми никой друг, когото познавам, не се интересува от такива неща. Погледите ни се срещат и аз осъзнавам, че това ми е липсвало. Нямам много общо с близките и приятелите си, нали?

Двамата сме погълнати един от друг, но само за миг. После минава работник, носещ дървен материал на рамо, и Пайк внезапно се изправя и прекъсва зрителния ни контакт, за да му каже „здрасти“.

— Е, аз трябва — соча с палец назад — да вървя, предполагам.

— Аха — отговаря той. — Аз също.

Отстъпвам.

— Ще се видим у дома. Вечерята ще е готова в пет.

Той само кимва и се връща към работата си.

У дома. Не в къщата? Все пак не е моят дом.

Връщам се обратно до колата, качвам се и се чувствам още по-сдухана, отколкото като дойдох. Вечеря в пет? Коул свършва работа в шест. Дали току-що не забравих за съществуването му?

* * *

Увивам хавлията около тялото си и събирам мръсните дрехи, а банята все още е пълна с пара. Отварям вратата и надзъртам в коридора, за да се уверя, че е чисто, след което се стрелвам към спалнята си и затварям вратата зад мен.

Постоянно забравям да си взема чисти дрехи, за да мога да се облека веднага след банята. Все още съм свикнала да имам собствен апартамент и да не ми пука, че прекосявам коридора по хавлия. Поне не забравям да си сложа шортите на пижамата, когато слизам долу за чаша вода посред нощ. Със сигурност ще умра от смущение, ако бащата на Коул ме хване по бельо и тениска.

Вземам четката, разресвам все още мократа си коса и си избирам дрехи, с които да спя. Виждам светлина навън и отивам до щорите, за да надзърна през процепа. Навън е тъмно — вече минава девет — но Пайк все още работи по фолксвагена ми на алеята.

Той е направо страхотен. Коул се занимава с колите на всички останали, освен моята, макар да подозирам, че това е просто извинение, за да се махне от къщи.

Ярка светлина се излъчва изпод предния капак, а Пайк заобикаля фолксвагена и се навежда, за да отвинти нещо. Там е, откакто вечеряхме. Искаше Коул да му помогне, но разбира се, той пак е навън. Мисля, че баща му го чака.