Рожденичката

Тя се обръща, забелязва ме и се поколебава само за миг, преди да се отправи към мен. Вероятно осъзнава, че не е много представителна точно сега, защото скръства ръце на гърдите си.

— Мисля, че казах на Коул да окоси ливадата. — Опитвам се да прикрия ръмженето, напиращо отвътре.

Тя кимва и взема водата си с лед от градинската масичка.

— Е, все пак някой трябва да я окоси, нали? — След което ме поглежда и пита: — Зле ли се справям?

— Разбира се, че н-не — отговарям бързо, раздразнен съм колко лесно може да ме накара да се почувствам като неблагодарен задник. — Изглежда добре, но ти вече вършиш достатъчно работа. Даже повече от достатъчно. Той се занимава с двора. Може да намери време за тази проклета задача.

— Няма проблем. — Тя пренебрегва възражението ми, оставя водата си и се обръща обратно към косачката. — Така или иначе имам нужда от слънце и упражнения.

— Аз ще я довърша. — Спирам я и тръгвам към косачката.

Но тя ме хваща за ръката.

— Аз ще го направя — настоява, а в очите ѝ се чете нарастващ гняв. — Наистина. Ние не сме готованци. Мога да се справя с малко задължения.

— Не и облечена по този начин.

Веждите ѝ се сключват.

— Моля?

Навеждам се леко напред и снишавам глас:

— Съседът ми се беше залепил за балкона си и наблюдаваше всяко твое действие — казвам. — Бог знае какво си мисли.

— Не е мой проблем — отбелязва тя. — Стана ми горещо. Скочих в басейна. Дрехите са още на гърба ми.

— Залепнали като втора кожа — завършвам вместо нея, а зъбите ми се оголват. — Не можеш да се държиш така тук. Този квартал е пълен със семейства. Не е стриптийз клуба на сестра ти.

— Аз съм в задния двор! — изръмжава тя с напрегнато лице. — На кого му пука как съм облечена?

— На жените им!

Тя извива вежда, а гърдите ѝ се повдигат гневно.

Поглеждам надолу към нея и успокоявам гласа си:

— Жените в този квартал не обичат въртиопашки, които дразнят съпрузите им, разбираш ли? — казвам на чист английски, за да си го набие в главата.

Но тя само се засмива горчиво, като че ли не може да повярва, че говоря сериозно.

— Ооо, не думай. — Кимва и си поема дълбоко дъх, вирва брадичка и ме поглежда нападателно. — Е, ето проблема… Разбирам, че нещата вероятно са били по-различни, когато си бил тийнейджър ПРЕДИ ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТ ГОДИНИ! — отвръща ми.

— Само двайсет, благодаря.

— Но в днешно време — продължава — хората не държат жената отговорна за поведението на мъжа. — Очите ѝ ме пронизват, а усмивката ѝ показва малко зъби. — Ако иска да гледа, не мога да го спра. А ако реши да се уедини и да си поиграе със себе си, е, аз никога няма да разбера. Не е мой проблем!

Стискам юмруци. Проклето хлапе.

Не мога да си поема въздух, но не прекъсвам зрителния контакт.

Права е.

Знам, че е права. Не прави нищо лошо. Просто…

Не ми харесва, че той зяпа.

Нея.

След няколко секунди се вземам в ръце, изправям се и се радвам, че съм с петнайсет сантиметра по-висок.

— Коул се занимава с двора. Или аз — казвам ѝ и я заобикалям по пътя към косачката. — Разбра ли?

Не чакам да ми отговори, докато се обръщам, за да стигна до машината.

Но чувам сладкото ѝ гласче зад себе си:

— Да, татенце.

Мигам дълго и тежко, а ръката ме сърби да нашляпам някого за пръв път в живота си.

Глава 6 Джордан

Не съм говорила с Пайк от вчерашния спор насам. Отказвам да го наричам „кавга“. Двамата едва се познаваме. Как бихме могли да се скараме?

Също така не съм говорила и с Коул от вчера насам, но поради някаква причина това не ме притеснява. Така ни е удобно. Вчера го нямаше цял ден, защото помагал на приятел за колата му, а когато се е върнал вкъщи, аз вече съм била в бара. Сутринта спах до късно, най-вече за да избегна Пайк, и се събудих едва когато Коул ме целуна по бузата за довиждане, преди самият той да тръгне за работа.

Стомахът ми беше вързан на възел цяла сутрин. Защо, по дяволите, Пайк беше така бесен? Мислех, че двамата се разбираме. Не съм направила нищо лошо. Всъщност косях шибаната му трева и следващото нещо, което си спомням, е как ме мъмри жестоко, все едно се пека по монокини на предната морава, докато шестгодишни хлапета карат колела надолу по улицата.

Толкова е избухлив. Много различен от сина си, който никога не взема нищо на сериозно.

Излизам от колата на Коул, който тази сутрин се вози със свои приятели, за да мога да отида до библиотеката. Вземам кутията за обяд на Пайк, която си забрави вкъщи, и оглеждам работния му обект. Сега е по-натоварено от последния път, когато бях тук.

Работниците ходят насам-натам с каски на главите и кожени колани с инструменти, висящи от хълбоците, а камионите, влизащи и излизащи от обекта, вдигат прах. Чуковете удрят стоманата, а мъже с мръсни ботуши и протрити джинси са яхнали греди високо във въздуха, докато правят каквото там трябва, за да превърнат материалите в сграда. Не всеки може да види голия скелет на конструкцията. Чудя се защо Коул не работи при баща си. Сигурно работата е добре платена. Все пак познавам някои от тези хора. Със заплатата си тук издържат цели семейства.