Рожденичката

Мръщя се. Не искам Джордан да ме отбягва, защото не мога да довърша един шибан разговор. Тя е гадже на Коул и не ми се иска да има повече стени между двама ни. Така че тя може да ни помогне.

— Смяташ ли да останеш в града, след като завършиш колежа? — питам.

Тя поглежда към мен и свива леко рамене.

— Не съм сигурна. Имам още няколко години — казва. — Нямам нищо против да живея тук, ако мога да си позволявам ваканции от време на време. — Засмива се. — Просто не ми се иска да работя завинаги някаква безперспективна работа, нали разбираш? Ако мога да си намеря работа в района, сигурно ще е добре да остана за малко заради сестра ми и племенника ми.

Наоколо има много строежи, както и в съседните градове и предградия. Ето защо беше толкова лесно да остана тук толкова години. Ако смята да работи в ландшафтния дизайн, сигурно ще намери добри перспективи в района.

— Пътувала ли си някога? — питам и я поглеждам.

Но после млъквам, внезапно забравил какво съм казал. Очите ми са привлечени от задника ѝ, докато се навежда през страничната облегалка, за да остави бирата си на земята. Късите ѝ панталонки са обхванали всяка нейна извивка, коленете ѝ са леко разтворени и за миг погледът ми се спира върху падината между бедрата ѝ.

В слабините ми нахлува топлина и членът ми започва да пулсира.

Мамка му. Извръщам поглед.

Боря се да си поема въздух, а по врата ми избива пот. Какво, по дяволите?

Може да не изглежда малка, но е. Тя е хлапе. Какво правя, мамка му?

Тя отново сяда, а аз надигам бутилката и отпивам нова глътка, за да успокоя нервите си.

— Всъщност не — отговаря.

За какво я бях питал? А, да. За пътуване.

— Когато бях на петнайсет, ходих със сестра ми в Ню Орлиънс, а когато бях на дванайсет, спечелих стипендия за летен лагер във Вирджиния — казва ми. — И това е всичко.

— В Ню Орлиънс на петнайсет? — шегувам се. Сигурно е било интересно.

На лицето ѝ се появява замислена усмивка, но бързо изчезва.

— Там живее майка ми — обяснява.

А, да, вярно. Баща ѝ е Чип Харли. Не обръщам много внимание на клюките, но знам, че се е женил два пъти.

Джордан прочиства гърло и изправя гръб.

— Напусна ни, когато бях на четири.

На четири? Какъв човек би я зарязал така?

Тя седи тихо и изглежда, като че ли мисли, и ме завладява желание да я прегърна.

Веднага.

— Когато сестра ми завърши гимназия, я издирихме — обяснява ми — и същото лято отидохме да я видим.

— Как мина?

Тя свива леко рамене.

— Добре, предполагам. Оказа се, че работи като сервитьорка, има малък апартамент и си живее живота. Радваше се да ни види. Сега, когато сме пораснали и вече нямаме нужда от много грижи, предполагам — добавя.

Най-накрая поглежда към мен с тъжна усмивка.

— Попитахте ли я защо ви е напуснала? — продължавам.

Но тя само поклаща глава.

— Не, по едно време исках да знам, но когато я видях, вече не ме интересуваше. — Замълчава и после добавя: — Не я харесах.

Гледам я, без да говоря. Дали Коул си мисли същото за мен?

— А ти женил ли си се? — Тонът ѝ е непринуден и аз разбирам, че се опитва да смени темата.

Изправям гръб, поемам си дълбоко въздух и завъртам очи.

— С майката на Коул не изкарахме дълго, след като той се роди — казвам ѝ. — Как да ти кажа… Животът ме завъртя, опитвах се да изградя кариера и да си осигуря бъдеще. Свикнах да съм сам.

Прокарвам пръсти по скалпа си, най-накрая облягам глава на ръката си и поглеждам към Джордан. Но тя изглежда скептична и ме изучава предпазливо. Като че ли не вярва, че това е причината все още да не съм женен.

— Имах възможности да се задомя — уверявам я, — но предполагам, че още в училище не исках да бъда част от тълпата и да правя онова, което се очаква от мен, нали разбираш? Да завърша, да си намеря работа, да се оженя, да ми се родят деца… и да умра.

Изпускам дъха си със смях, но изненадващо, думите вече идват по-лесно.

— Дядо ми, онзи, който пушеше пури — пояснявам, — почина, когато бях на девет, но все още помня празненството вкъщи, което родителите ми организираха, когато баща ми завърши колеж. Той беше на трийсет и няколко, първият в семейството с такова образование, така че това беше голяма работа.

Тя се обляга назад, хванала бутилката с две ръце, и ме слуша.

— Мисля, че тогава бях на шест — казвам ѝ. — Баба ми и дядо ми бяха там, всички говореха и се смееха, но най-добре си спомням как дядо ми, над шейсетгодишен, почти два метра висок и тежащ поне сто и десет килограма, тресеше основите на къщата, понеже танцуваше на Скачай на „Пойнтер Систърс“.

Тя се усмихва. Да, явно си го представя ясно.

— Баба ми го гледаше от масата и се смееше заедно с всички останали, а на лицето ѝ беше изписана такава радост. — Преглъщам, спомнил си широката ѝ усмивка. — Всички бяха толкова щастливи и дори на тяхната възраст те продължаваха да се развиват, да се забавляват и да правят глупости… — провлачвам. — Не знам. Предполагам, че ми хареса.

— Искаш същото — казва тихо Джордан.