Рожденичката

Застанал е отзад, много далеч, но е там. Сам е. Танцувам само за него. Той се крие в сенките и обляга рамо на стената, наблюдава ме. Бавно въртя бедра, дразня го, след това отново заставам на колене и се хващам за таблата на леглото, докато танцувам и се търкам.

Презрамката на горнището отново пада от рамото ми и аз обхващам голата си гърда, поглеждайки през рамо към него. Цигарата — или пурата — в ръката му виси настрани, изпуска стълбче дим във въздуха. Но той, изглежда, е забравил за нея, докато гледа към мен.

Спомням си, че Коул не пуши, но мисълта изчезва също толкова бързо, колкото се е появила.

Искам мъжът да ме гледа. Да ме желае. Усещам, че копнее за мен, и това ми харесва. Господи, как ми харесва. Продължавай да ме гледаш. Чудя се какъв ли е вкусът на устата му. Какви ли са зъбите му на допир? Зърната ми се втвърдяват от желанието за уста върху тях.

Ще те накарам да свършиш. Продължавай да ме гледаш. Продължавай да ме гледаш.

Облягам се обратно на ръцете си, движа бедра все по-бързо и по-силно, усещам как кожата ми се навлажнява все повече от потта, докато търкам котенцето си и люлея задника си за него.

Само за него.

— О, боже — изскимтявам, усетила как оргазмът ми достига върха. — Свършвам, свършвам…

Но из къщата се понася силно затръшване на врата, аз вдигам глава и отварям очи. Мамка му!

Замръзвам и се вслушвам. Дъските в коридора проскърцват, а някой върви по него и после слиза тежко по стълбите. Бързо скачам от леглото, в случай че е Коул.

Не съм събудила баща му, нали? Колко глупаво постъпих! Ами ако леглото е скърцало?

Лицето ми гори от срам, пристъпвам тихо към вратата на стаята и я отварям леко, за да надзърна. Коридорът все още е тъмен, но чувам разговор, след което долу отново се затръшва врата.

Намръщвам се. Прекосявам коридора, скривам се бързо в банята и затварям вратата след себе си. Без да светвам лампата, отивам до прозореца и дърпам едно от крилата му.

— Аха, не се притеснявай. Не възразявам, че ме събуди заради това — чувам да казва Пайк и го виждам да стои до басейна и да говори по телефона. — Бебетата са непредсказуеми. Вземи си колкото отпуска ти е нужна. Ще се справим в следващите няколко дни.

Обут е в домашни панталони, но не носи тениска и виждам, че потрива скалпа си с ръка, докато се прозява. Раменете ми се отпускат леко. Сигурно го е събудил телефонът.

Той кимва на човека, с когото говори по телефона.

— Пиши ни, когато се роди детето. Поздравления, пич.

След това се засмива и мускулите ми се отпускат от облекчение. Щеше да бъде много неловко, ако ме беше чул.

Приближавам се отново до прозореца, за да го затворя, но виждам, че взема нещо от някакъв съд върху градинската маса и го слага в устата си, докато продължава да слуша събеседника си.

Спирам се, а очите ми се разширяват, докато го гледам как запалва остатък от пура. Косата на врата ми се изправя, а пулсът ми прескача. Дърпам крилото на прозореца, за да го затворя, без да се притеснявам дали ме е чул.

Какво, по дяволите? Не съм го виждала да пуши. Защо би ми дошло наум?

Втурвам се обратно в стаята, затварям вратата и събличам пижамата. Слагам си тениска и момчешки шорти, спирам музиката, изгасям лампата и си лягам.

Кам и тъпите ѝ проклети съобщения на подсъзнателно ниво. Благодаря много.

* * *

— Здрасти, Корин. Баща ми вкъщи ли е? — питам в слушалката.

Чувам как мащехата ми върви към другия край на караваната, а една от вратите изскърцва.

— Чип! — извиква тя, а гласът ѝ е дрезгав от годините пушене. — Джордан е!

Вратата отново изскърцва и мисля, че чувам звука от кухненския фритюрник. Почти усещам зърнистия линолеум под стъпалата си от тук. Толкова се радвам, че се махнах от онази каравана, дори това да означава да използвам бащата на Коул.

— Пари ли искаш? — казва тя, докато чакам баща ми да дойде на телефона. — Щото нямаме. Баща ти си навехна гърба и пропусна няколко работни дни преди няколко седмици, така че сега нещата са сложни.

Мигам.

— Не, аз… — заеквам, вбесена от въпроса ѝ. — Нямам нужда от пари.

А и те са последните хора, от които бих ги поискала. Баща ми не може да задържи пари повече от ден, преди да го засърбят ръцете да ги профука. Една от многото причини, поради които избяга майка ми.

Но поне той остана.

— Чип? — извиква отново тя, но после изръмжава на кучетата: — Изчезвайте оттука, вие двамата.

Поклащам глава, а подозрението, че е било по-добре да им напиша съобщение, се затвърждава. Ако баща ми все пак се довлече до телефона, просто ще му затворя, вбесена, че е точно толкова сърдечен, колкото тази жена. Благодарна съм, че не живях дълго с нея под един покрив. Избягах веднага, щом получих тази възможност.

— Просто исках да ви кажа, че се преместих — уведомявам я. — Ако имате нужда от новия ми адрес.

— А, да, да. — Чувам я да си поема дъх и разбирам, че пуши. — Преместила си се заедно с Коул в къщата на баща му. Разбрахме.

— Да, аз…

— Чип! — изкрещява отново и ме прекъсва.

Закривам очи, вече изнервена.