Рожденичката

— Ако си изядеш първо зеленчуците — отбелязва тя, — ще имаш по-малко място за пица. Малък трик, който научих от „Пинтерест“.

Пинтер какво?

— Така ще изядеш по-малко пица — продължава тя — и по-малко калории, така че после стомахът ти ще се чувства по-добре.

Аха, да. Като че ли ми пука за по-малкото калории.

Хубаво. Майната му. Все едно. Отивам до хладилника и вземам соса „Ранч“ от вратичката.

— Не — изтърсва тя и ме спира. — Вече има сос върху нея. Малинов винегрет.

Изправям се и я поглеждам.

Тя само се усмихва и се обръща.

Изваждам две вилици, подавам ѝ едната и занасям чинията и напитката си във всекидневната, а Джордан ме следва.

След като сядам, вземам вилицата и въздишам, преди да се заема със салатата. Спомням си какво казваше майка ми за зеленчуците, докато растях. По-вкусни са, ако ги ядеш на гладно. Значи ще приключа с тях, като ги изям най-напред, както предложи Джордан.

Натъпквам малко в устата си, а горчивият вкус на листата е притъпен съвсем малко от сладкия сос.

— Хубава е, нали? — казва тя.

— Не. — Поклащам глава. — Направо ме убиваш.

Тя се разсмива.

— Е, благодаря, че ѝ даде шанс. Можеш да спреш, ако искаш.

Но аз все пак продължавам. Не е като да нямам нужда от зеленчуци, нали?

И не е като да ги мразя. Обичам варена царевица и… картофи и такива неща. Технически погледнато, са зеленчуци, нали?

— Е, какво гледаш? — пита ме.

Поглеждам към телевизора и осъзнавам, че звукът е твърде намален. Пресягам се към дистанционното и го увеличавам.

— Боен клуб — казвам ѝ.

— Ооо. Родена съм в годината, в която са го правили.

Повдигам вежда, но си държа устата затворена.

Само че извършвам наум изчислението и си спомням, че съм го гледал през последната си година в училище. Така че да, сигурно е права.

Мамка му, остарявам. Като се замисля за всичко в живота ми, случило се, когато тя още не е била родена или е била твърде малка, за да си го спомня. Хвърлям поглед към нея, забелязвам младата ѝ кожа и пълните с надежда очи.

Допреди година е била гимназистка.

Ядем мълчаливо в продължение на следващите два часа, погълнати от един от любимите ми филми. Не знам дали вече не го е гледала, но скоро чинията ѝ стои наполовина празна и забравена на масичката за кафе, а тя е седнала в другия край на дивана, прегърнала краката си, и гледа съсредоточено.

— Карат пушенето да изглежда толкова апетитно — казва накрая, загледана в Марла Сингър на екрана.

— Апетитно?

Тя прочиства гърло и изправя гръб.

— Е, също като Брус Уилис — обяснява. — Мога да го гледам как пуши, по цели дни. Като че ли яде. Яде хубава, сочна…

— Пържола — довършвам вместо нея с разбиране.

— Точно. — Тя ми се усмихва кратко. — Определено го владеят. Като че ли е част от гардероба им.

— Е. — Въздишам, вземам чиниите и се изправям. — Недей да пропушваш.

— Ти пушиш.

Спирам и поглеждам надолу към нея. Пушил съм само веднъж, откакто се нанесоха тук, освен това никога не го правя в къщата. Мисля, че дори Коул не знае, че пуша.

Тя пояснява, вероятно забелязала объркването, изписано на лицето ми:

— Видях остатъка от пурата в пепелника отвън.

Ааа. Продължавам напред към кухнята и пренасям съдовете покрай масичката за кафе.

— В редки случаи, да. Харесва ми миризмата.

— Защо? — Тя става от дивана, взема празните кенчета от безалкохолно и салфетките и ме следва.

— Просто така. — Изчиствам чиниите и ги слагам в миялната. — Дядо ми пушеше, така че…

Изглеждаше ми толкова естествено да започна да споделям, но изведнъж започвам да се чувствам глупаво.

— Така че…? — настоява тя.

Но аз само поклащам глава, затварям вратичката на миялната и пускам машината.

— Просто ми харесва миризмата, това е всичко — завършвам кратко.

Не съм сигурен защо ми е трудно да си говоря с нея. Тук няма никаква мистерия. Дядо ми беше страхотен и имах прекрасно детство, но колкото повече пораствах, толкова повече се отдалечавах от онова чувство, когато бях на осем. Усещането, че се намирам на място, което обичам, и чувството, което изпитвах тогава.

Щастие.

Понякога пуша пури, за да се почувствам както тогава.

Само че не ми е удобно да го споделям с всички.

Но е забавно колко се бях приближил до това да ѝ го кажа само преди минута.

Усещам очите ѝ върху себе си и по кожата ми запълзява неудобство.

— Искаш ли бира? — питам, отварям хладилника и изваждам две.

Бих направил всичко, за да сменя темата.

— Ъм… да.

Махам капачките, подавам ѝ едната „Корона“ и най-накрая срещам очите ѝ. Твърде младите ѝ, твърде сини и твърде деветнайсетгодишни очи. Мамка му. Пак забравих, че е непълнолетна.

Както и да е. Отпивам и излизам от кухнята. Джордан работи в бар, нали? Сигурен съм, че и преди клиентите са я черпили шотове.

Сядам обратно на дивана, отпускам ръка през задната облегалка и отпивам отново. Има още няколко минути от филма, така че тя сяда в другия край, за да си го догледа, но аз вече не мога да се съсредоточа.

А мисля, че и тя вече не го следи.

Нещо се промени. Разговорът вървеше леко и после запецна. По моя вина. Студен съм. Някъде след Линдзи и целия хаос спрях да се откривам. Твърде силно свикнах със самотата.