Рожденичката

Мисля си за баба ми и дядо ми, които постоянно се усмихваха един на друг, и за всички жени, с които съм бил, и че никога не съм изпитвал същото. Дори с Линдзи. Вероятно не съм бил способен на това.

— Просто не изглеждаше насилено, нали разбираш? — Продължавам и се обръщам към нея. — Сложиха летвата твърде високо. Трудно е да намериш онзи, който говори същия език като теб.

Тя свежда поглед, дълбоко замислена.

Продължавам да говоря, но сменям темата:

— Ами ти? — питам предпазливо. — Имаш ли представа какъв би искала да бъде животът ти някой ден? Бракът ти, сватбата ти, идеалният ден, идеалната рокля…?

Тя само въздиша и отпива от бутилката.

— Изобщо не ми пука за сватбата — казва и се взира в телевизора. — Просто искам живота.

Живота.

Тази дума ме засяга дълбоко, без да знам защо.

Може би защото още искам същото нещо.

* * *

След седмица в къщата вече се е установила рутина благодарение на нашата кино вечер с пица.

Когато сляза долу сутринта, Джордан обикновено вече е станала и забелязвам, че масите и плотовете блестят по-ярко, отколкото предишната вечер. Подовете изглеждат чисти, хладилникът магически се е освободил от развалената храна и тридневните остатъци, а кухненските уреди светят.

Всичко мирише приятно и понякога това се дължи на кексчетата или палачинките, които е приготвила, а друг път на ароматните свещи, които вече нямам нищо против да пали в къщата. Тя използва френска преса за кафе и аз престанах да пускам кафемашината заради нея.

Когато Коул зареже нещо във всекидневната вечерта, като например обувки или кенчета от безалкохолни, на следващия ден то внезапно изчезва и не мога да си спомня последния път, когато трябваше да изваждам съдовете от миялната.

Не вярвам дори за секунда, че това се дължи на моето хлапе. Коул е станал страшно мързелив, изобщо не бях осъзнал как се е променил.

Колкото повече растеше, толкова по-малко време искаше да прекарва с мен и вече виждам признаци за това как се държеше майка му с мен в това как се държи той с Джордан. Постоянно я пренебрегва и се хващам, че скърцам със зъби, за да си държа устата затворена и да запазя мнението си за себе си.

Обичам сина си, но не мога да разбера с какво я е заслужил.

Изобщо не се прибира, освен за да спи, а когато е вкъщи, Джордан работи до два през нощта. Когато им предложих да се преместят тук, се притеснявах, че някой ден ще ги заваря да правят секс на дивана или нещо подобно, но слава богу, разписанията им не се съвместяват добре, така че рядко са тук по едно и също време. А когато са, аз съм на работа и не ми се налага да чувам или виждам каквото и да било.

Все пак тя доста често остава сама. Той не се задържа вкъщи дори в почивните ѝ вечери и аз се чудя защо, по дяволите, тя се примирява с това. Изглежда ми способна и непоклатима. Момиче, което знае как да се държи. Какво ги е събрало заедно? Всъщност не ми изглежда тя да има други близки, освен Коул и сестра си. Доколкото знам, никакви други приятели или членове на семейството не са се отбивали да я видят, откакто е тук.

Но така или иначе се радвам на компанията ѝ, въпреки че ми се иска Коул да си стоеше повече вкъщи. Усмихвам се веднага, щом вляза през входната врата следобед и чуя осемдесетарската ѝ музика да се носи из къщата и някак си лятото се усеща още по-силно вътре. Хубаво е да не се прибирам в празна къща за разнообразие и дори се хващам, че си тръгвам от работа навреме всеки ден, защото вече се радвам да съм у дома.

Двамата си говорихме още през последните няколко дни, задавахме си въпроси как върви работата или нейният курс, и тя, изглежда, притежава обезпокоителното умение да ме накара да се разприказвам. Обича да командва и се справя добре, когато ме дразни или се шегува с мен, за да ме предразположи.

Мога да живея без лазанята ѝ с патладжан, това е сигурно, но ако не беше дошла, Коул щеше да ме избягва още повече, а аз нямаше да си държа езика зад зъбите така добре, докато съм с него. Радвам се, че тя е тук.

Мятам торбата с прането на рамо и слизам по стълбите, завивам около парапета и влизам в пералното помещение.

След като си изваждам дрехите от сушилнята, премествам нещата от пералнята, слагам ново пране и пускам двете машини едновременно. Забелязвам върху предницата на тениската си праха, останал от работата в гаража тази сутрин, събличам я и я хвърлям в течащата вода, преди да затворя капака.

Слагам торбата върху чистите дрехи, вземам кошницата и тръгвам обратно нагоре. Изсипвам дрехите върху леглото в моята стая и ровя в купчината, за да намеря чиста тениска.

Но бързо спирам, когато пръстите ми докосват малка дреха от червен плат, която не разпознавам. Лежи сгушена в чифт мои джинси и няма нужда да се замислям, за да разбера какво е.

Изправям се и гръбнакът ми се сковава.

Мамка му.

Закачам ластика на пръста си и поглеждам към прозрачните червени прашки, които висят от него.

— Какво, по дяволите? — казвам тихо и поглеждам надолу към прането, за да се уверя още веднъж, че съм взел моите дрехи. — Как са се озовали при нещата ми?