Рожденичката

— Няма проблем — казвам ѝ. — Обаждам се само за това, така че не безпокой татко, ако вече знае. Аз… ще ви се обадя друг път.

— Добре. — Тя издишва пушека. — Е, пази се, ще ти звънна след около седмица. Може да те поканя на вечеря или нещо такова.

Тялото ми се тресе от горчив смях, който възпирам. Не е забавно. Всъщност е тъжно. Но тя затваря, без да ме изчака да кажа „довиждане“, аз изпускам въздишка и захвърлям телефона на леглото.

Нито баща ми, нито мащехата ми са лоши хора, въпреки че никой от тях не ми се обади за рождения ден.

Никога не са ме удряли или оставяли гладна, нито са ме обиждали. Просто са ме забравяли, предполагам. Борили са се за всичко в живота, така че не може да се очаква от тях да позволят на отговорността или загрижеността за децата им да им попречат да се порадват на удоволствието от бирата и бинго вечерите.

След като Кам се изнесе, за да живее самостоятелно, вече нямах с кого да си говоря. В онази каравана бях никоя и никога повече не искам да се чувствам така.

Вземам тетрадката от леглото си и продължавам да си пиша домашното за летния курс от днес. Учебникът лежи отворен пред мен, а аз натискам механичния молив, за да изкарам още графит.

Чува се почукване на вратата и вдигам напрегнато глава.

— Влез? — казвам, но звучи повече като въпрос. Коул не би чукал. Сигурно е баща му. Да не би да съм оставила пране в сушилнята? Или печката включена? Преглеждам списъка наум.

Вратата се отваря и виждам Пайк, хванал дръжката, но самият той стои в коридора.

— Ще поръчвам пица за вечеря — казва ми. — Коул ще си идва ли скоро?

Играя си с молива в ръцете ми.

— Един от приятелите му са го повишили в кабелната компания — обяснявам, — така че ще празнуват във фермата на баща му. Сигурна съм, че ще закъснее.

Той стои там още миг, а едрата му фигура запълва рамката на вратата. Очите ми се стрелкат по татуировките на ръцете му, така че просто отмествам поглед и се преструвам на погълната от работата си.

— Няма ли да ходиш при тях? — настоява.

Протягам ръце и посочвам домашното пред себе си.

Той кимва с разбиране.

— Е… — Поглежда ме несигурно за миг, после продължава: — Все пак и ти трябва да ядеш, нали? Каква пица обичаш?

— Не, няма проблем — уверявам го, поклащайки глава. — Вече ядох.

Очите му се спускат към чинията с полуизяден сандвич с фъстъчено масло. Знам какво си мисли.

— Добре.

Той понечва да затвори вратата, но после се спира.

— Знаеш, че няма нужда да се криеш тук, нали?

Поглеждам нагоре и изправям гръб.

— Не се крия. — Засмивам се за кратко, но мисля, че ме е разкрил.

— Ти си вършиш задълженията — отбелязва. — Плащаш си за правото да използваш къщата. Така че, ако искаш да поплуваш в басейна или да поканиш приятелка, или пък… да напуснеш стаята, няма проблем.

Облизвам сухите си устни.

— Да, знам.

— Добре — казва накрая. — Предполагам, че ще си ям лицата сам. Ще ми остане за дни напред, както обикновено.

После въздиша излишно драматично.

— Тогава недей да си поръчваш голяма — промърморвам, втренчена отново в тетрадката.

Но тихият му смях, преди да затвори вратата, показва, че е чул остроумния ми коментар.

Сигурна съм, че през всичките тези години, в които е живял тук сам, е поръчвал много пици. Просто се опитва да ме предразположи. Което е страхотно, оценявам го, но не мога да спра да се чувствам като използвачка. Не мога да му позволя и да ми купува пица.

Замислям се за това колко самотна се чувствах, докато растях в караваната на баща ми, и колко самотна се чувствам понякога с Коул. Може би на Пайк Лоусън му е писнало да бъде сам, да яде сам и да гледа телевизия сам, а аз съм на гости в тази къща и може би иска да опознае хората, живеещи под покрива му? Звучи разумно.

И може би на мен също ми е писнало да съм сама, още съм гладна и пицата всъщност звучи добре.

Издишам припряно и избутвам тетрадката от скута си, преди да се изправя. Изтичвам до вратата на спалнята, отварям я и надниквам.

— „Пицарията на Джо“? — питам, виждайки го да се отправя надолу по стълбите.

Той спира и обръща глава, за да ме погледне.

— Разбира се.

Това е най-добрата пицария в града, така че е очевидно. Излизам от стаята и затварям вратата.

— Делим наполовина?

Глава 5 Пайк

В никакъв случай не бих я оставил да плати половината пица, за бога. Нали аз я поканих? А те се преместиха при мен, за да спестят пари, не е ли така? Подминавам я, като игнорирам парите в ръката ѝ, и занасям пицата на централния плот.

Тя въздиша и изръмжава тихо. Засмивам се.

— Виж, аз плащам пицата, окей? Само се увери, че няма от увехналата ти маруля върху моята половина.

— Ха-ха. — Тя отива до хладилника и изважда две безалкохолни.

Аз съм обикновено момче, което си пада по пица с пеперони и може да понесе пица с такос, но не и онази топла накълцана маруля, която слагат върху нея. Джордан може да я запази за себе си.

Разделяме си парчетата в две чинии, но преди да отидем във всекидневната, тя прехвърля купчина зеленилка в моята чиния с помощта на чифт щипки за салата.

— Ъъъ, благодаря.