Рожденичката

Погледът ми блуждае в търсене на някого, на когото мога да оставя кутията с обяда, но също така съм и нащрек, оглеждам се за татуировките на Пайк. Наистина не искам да го виждам. Планът ми, когато забелязах, че си е забравил обяда вкъщи тази сутрин, беше да направя едно добро дело, като му го занеса, и после да оставя топката в неговото поле, за да загърби спора и да ме потърси, за да ми благодари. Искам да преодолеем неловкостта помежду си.

Пристъпвам през пръстта и отломките, които се търкалят наоколо, и си проправям път към конструкцията, където забелязвам приятеля му Дъч, наведен, да взема нещо от вътрешността ѝ. Той ме забелязва и се изправя.

— Здрасти, Дъч. — Усмихвам се. — Пайк тук ли е?

Очите му се спускат към черната торба в ръката ми.

— Това обядът му ли е?

— Забравил си го е на кухненската маса. — Подавам му го. — Реших да му го оставя, докато си върша задачите из града.

— Много мило от твоя страна. — Обаче не взема кутията с обяда. Вместо това хвърля инструмент в кутията долу и ми прави жест с ръка. — Ела, ще те заведа горе.

— А, не, няма нужда — казвам му. — Не искам да го безпокоя. Просто ще ти го оставя.

— Ако ми го оставиш, ще го изям. Или ще го загубя. — Той се засмива и ме повежда към някакви стълби.

Раменете ми се прегърбват. Страхотно.

Качваме се на третия етаж по нещо, за което предполагам, че ще бъде аварийното стълбище, след като монтират асансьорите, и стигаме до площадка, където има само рамки на стените, показващи как ще бъдат разделени офисите и работните пространства, когато сградата бъде завършена.

Пайк е сам на етажа, далеч вляво, и разглежда някаква папка.

Чува ни да се приближаваме, вдига поглед от документацията и обръща глава.

Очите му се присвиват към мен и аз мигам дълго и тежко, чувствам се глупаво.

Той е облечен в морскосиня тениска, чийто цвят кара бузите ми да се изчервяват. Харесва ми контрастът между нея, от една страна, и загорелите му ръце и извивките на бицепсите му, от друга.

— Какво правиш тук? — пита ме.

Но не изглежда ядосан, както се опасявах. Само озадачен.

Вдигам торбата.

— Забрави си обяда на масата.

Чертите на лицето му се отпускат и напрежението в тялото ми също спада.

— А, благодаря. — Той се приближава и аз му го подавам. — Но няма проблем — казва ми. — Щях да си взема нещо от камиона с храната. Нямаше нужда да се занимаваш.

Камиона с храната?

— Е, не можех да те оставя да ядеш боклуци от камиона с храната — казвам.

И за мое облекчение той се усмихва леко.

— В кутията има същите неща, които продават и там — отбелязва и оставя торбата на една работна маса.

Но аз вече съм го изпреварила.

— Обаче аз съм ти сложила и тортиля с пуешко и краставица, в случай че ти се прииска нещо различно.

Изражението му става нещастно.

— Не се притеснявай — успокоявам го. — Обядът ти още си е там. Просто направих твърде много тортиля и имах нужда някой да ми помогне с яденето ѝ.

Лекият страх изчезва от очите му и той си поема дъх.

— Няма да си доволна, докато не ме накараш да проям хумус, нали?

Опитвам се да не се засмея.

— Ще те превъзпитам бавно.

Той завърта очи и аз си поемам дълбоко въздух. Предполагам, че най-накрая сме преодолели спора.

Стоя там и усещам очите му върху себе си, докато звуците от удари с чук и вятърът, веещ през конструкцията, бавно избледняват.

Тогава осъзнавам, че Дъч все още е тук.

И двамата поглеждаме към него, а неговият поглед се стрелка между нас.

— Аз ще отида… — той преглъща и прочиства гърло — … да направя нещо — довършва и си тръгва, като ни оставя сами.

Поглеждам обратно към Пайк и предполагам, че също трябва да вървя и да го оставя да си върши работата, но вместо това пъхам ръце в джобовете си и се оглеждам.

— Дървените стърготини миришат добре — казвам му.

В очите му се чете усмивка и той кимва, оглеждайки се наоколо.

— Аха, карат ме да се чувствам като у дома си.

Когато погледите ни се срещат отново, в долната част на корема ми се събира топлина и за миг забравям да дишам. Бързо извръщам поглед.

— Извинявай, че вчера избухнах така — казва. — Не си направила нищо лошо. Крамер беше онзи, който те зяпаше по отвратителен начин. Ядосах се. — След това пояснява: — Имам предвид на него. Съжалявам, че си го изкарах на теб.

— Работя в бар — изтъквам. — Свикнала съм да ме зяпат. Мога да го понеса.

Наистина мога сама да се боря и да защитавам честта си. Както и Коул. Ако изобщо му хрумне такова нещо. Няма нужда Пайк да се чувства отговорен за мен. Не съм негова, за да се грижи за мен.

— Е, аз ще вървя — казвам му и тръгвам да си ходя.

Но той ме спира.

— Искаш ли да разгледаш? — предлага ми. — Да направиш малка обиколка?

Вече съм виждала голяма част от обекта, тъй като идвах да слагаме торби с пясък миналата седмица, но все пак кимвам.

— Да, разбира се.

Той ме повежда към задната страна на сградата и аз се чудя дали не трябва да си сложа каска, но той също не носи, затова не го питам.

— Ще бъде офис на речното казино, което идва в района — обяснява. — Те ще си имат павилион на пристанището с ресторанти и място за събития, но ще управляват всичко оттук. Назначения, финанси, реклама…