Рожденичката

Две жени минават по тротоара, облечени в спортни дрехи, спират, усмихват се и подвикват нещо на Пайк.

Брюнетката отляво тича на място, въпреки че просто вървеше бързо допреди малко, а червенокосата слага ръце на хълбоците си и му се усмихва със съблазнителна усмивка.

— Вие сериозно ли? — мърморя си. Кой, по дяволите, излиза да се разхожда навън по това време? — Страхотно, дами. Много умно.

Като че ли не са забелязали през кухненските си прозорци как Пайк работи по без тениска, а мускулите му играят под загарялата кожа и той все още изглежда като привлекателното лошо момче, по което вероятно са точили лиги в гимназията. След това са се обадили една на друга, за да измислят план да си облекат спортните дрехи и съвсем случайно да започнат да тичат около къщата му, нали така? Имам предвид, че все пак би било грубо да не се отбият да му кажат „здрасти“, нали?

Завъртам очи. Съпруги от предградията, отегчени от мъжете си, които се опитват да забъркват неприятности, като че ли Пайк Лоусън е просто средство за тяхното забавление.

Пускам щорите и се отдръпвам.

Много съм злобна.

Дошли са да флиртуват с него. Голям праз.

Гордея се с това, че съм уравновесена и спокойна личност, но в последно време поведението ми беше непредсказуемо. Преместването, сметките, Коул… Настроението ми е скапано, несигурна съм и съм непоследователна. Не ми харесва.

Пускам плейлиста на телефона си и започва да звучи Самосъжалително парти, което напълно отговаря на лошото ми настроение, а вратата на спалнята се затваря зад мен. Спирам да си реша косата и обръщам глава.

Внезапно виждам Коул в стаята, облегнат на вратата, втренчен в мен с добре познат поглед. Кога се е прибрал?

Кожата ми се сгорещява и стискам хавлията, без да знам защо.

Той скръства ръце на гърдите си, докато очите му обхождат тялото ми надолу и обратно нагоре.

— Какво? — питам, когато не казва нищо.

— Хвърли хавлията.

Сега? Но баща му все още е буден и…

— Стига де — протестирам, но се опитвам да запазя тона си весел и спокоен. — Късно е и съм изтощена.

— Аз ще те предразположа. — Той се оттласква от вратата и се приближава към мен, а високият му сто и осемдесетсантиметров ръст изпълва малката спалня. — Вече почти не се виждаме. Липсваш ми.

Приближава се и обвива ръце около кръста ми, гледайки надолу към мен. Не мога да не се усмихна леко.

Захапвам игриво долната си устна, хващам меката руса коса на върха на главата му и го придърпвам за бърза целувка.

— Снощи си бях вкъщи — отвръщам. — Ти не беше.

Отдръпвам се от него и увивам хавлията по-плътно.

— Поканих те да излезем — изтъква той.

— Бях изморена — казвам, но усещам, че всичко, натрупало се в мен през последните няколко дни, се опитва да изригне. — Трябваше да свърша и твоите задължения, така че…

— Не съм ти казвал да го правиш.

— Е, така или иначе някой трябваше да се заеме.

Желанието, което изпитвах към него допреди малко, вече избледнява, а между нас се издига стена.

Но той се опитва да я заобиколи.

— Баща ми няма да ме изхвърли, ако закъснея няколко дни с косенето на моравата, Джордан — казва и се опитва отново да ме прегърне. — Вземаш нещата твърде на сериозно.

— Не, ти не я окоси, защото знаеше, че ще го направя аз. — Обръщам се. — Както обикновено. Трябва да се вземеш в ръце и да спреш да полагаш само абсолютния минимум усилия.

Той въздиша, пуска ме и се отправя към вратата.

— Къде отиваш?

— Не мога да слушам това точно сега — изскърцва със зъби. — Знаеш ли защо постоянно излизам? Заради това. — Той посочва лицето ми. — Заради начина, по който ме гледаш. Писна ми да се чувствам, все едно не съм достатъчно добър.

— О, това е страхотно — отвръщам саркастично, вземам чифт от неговите боксерки от шкафа и една от карираните му ризи от стола. — Дойдох тук само за да съм с теб, а теб постоянно те няма. Знаеш ли, прекарвам повече време с баща ти, отколкото с теб! Не мислиш ли, че му става малко неудобно?

— Ако ти е толкова неприятно, можеш да отидеш някъде другаде.

Дъхът засяда в гърлото ми и аз го поглеждам кръвнишки.

— Ти сериозно ли? Наистина ли ще ми говориш по този начин точно сега?

Вече се чувствам като жалка използвачка, а не съм аз тази, заради която ни изгониха. Винаги съм го подкрепяла. Ние сме приятели, дявол да го вземе. Винаги сме се грижили един за друг. Никога не бих го накарала да се чувства… Кучи син.

Обувам боксерките, хвърлям хавлията, навличам кафявата карирана риза и я закопчавам. В очите ми напират сълзи.

Сестра ми беше права. Трябваше да стисна зъби за няколко седмици, да поработя в „Куката“ и да остана в апартамента. Поне нямаше да се чувствам нежелана.

Той отново се приближава към мен и заговаря вече с по-тих глас:

— Казвам само, че би било добре понякога да загърбваме стреса и да си обръщаме малко внимание един на друг. Не мога да си спомня последния път, когато правихме секс.

А след секса? Всичко, което не е наред, ще продължи да бъде такова.