Рожденичката

Спомням си какво каза Коул за това, че баща му е изневерявал на майка му, но някак не ми звучи вярно.

— Истината е, Джордан — казва той, — че когато си млад, може да си много глупав. Не ми се иска да си спомням за тази част от живота си. Искам да продължа напред.

Само че изобщо не продължаваш, така като те гледам.

— Имаш нужда от малко разнообразие в живота — закачам го. — Трябва да си намериш жена.

— Аха, а ти вече трябва да се връщаш при приятелите си — отговаря ми.

Смея се.

— Е, хайде де.

— Какво те кара да мислиш, че вече си нямам жена, Джордан?

Гласът му ме дразни и аз го усещам по цялото си тяло, чак до пръстите на краката.

Устата ми пресъхва.

— Имаш ли си? — питам го.

Имам предвид, че само се шегувах. Не би ли било неловко две жени да се разхождат в къщата по едно и също време? Вече си имам собствени задължения и съм поела повечето от готвенето. Двамата с касапския блок имаме връзка. Мога да изревнувам, ако го докосне друга жена.

— Познаваш ме отскоро — закача ме. — Нуждите ми трябва да се удовлетворяват от време на време. Все пак и аз съм човек.

Стомахът ми се обръща, а веждите ми се вдигат. Нуждите му?

През ума ми минава картина как изглежда, когато трябва да удовлетвори въпросните си нужди. Изтласквам я оттам.

Ъм, да. Хубаво.

Внезапно той се разсмива.

— Шегувам се — казва. — Да, от време на време излизам, но в момента не се срещам с никоя. Не бива да се страхуваш, че ще се сблъскаш с непозната жена в къщата.

— Или жени — отвръщам. — Нали така?

Той се засмива и аз си представям лицето му.

— Наистина ли смяташ, че съм способен да жонглирам с повече от една жена? Изобщо?

— Не, ти си обичаш усамотението.

— Точно така.

Сърцето ми се стопля, знам, че бях права. Майката на Коул му е разправяла глупости, за да го настрои срещу баща му.

На върха на езика ми е да кажа нещо за Коул, но ако Пайк му направи очна ставка заради лъжите, които вероятно му е наговорила майка му, Коул ще го види като предателство от моя страна. А и Пайк може да се почувства неудобно. Те не са моето семейство. Не е моя работа.

Лицето ми се разтяга в прозявка и издавам тих стон, а клепачите ми натежават.

— Е, май е време да те оставям — казва Пайк. — Забавлявайте се двамата с Коул. И се пазете.

— Ще го направим. — Очите ми се затварят, а гласът му се носи в ухото ми. — И не забравяй — напомням му — да натиснеш бутона два пъти.

Той изсумтява.

— Да, мадам.

— Доскоро — казвам.

Той замълчава за миг, преди да ми отговори.

— Лека нощ, Джордан.

После затваря, а аз оставям телефона, прозявам се отново и изобщо не се занимавам да включвам отново приложението с вентилатора.

Ъгълчетата на устните ми все още са извити в усмивка. Как може трийсет и осем годишен мъж да не знае как да си направи пуканки в микровълновата? Процедурата е на практика идиотоустойчива.

Засмивам се, а клепачите ми натежават за сън, докато забравям за Джей и Коул, за това колко е неудобна тази маса за билярд и колко ще съм изтощена утре. Пайк се носи из ума ми, както и всичките му думи и дълбокият глас, с който ми каза: „Лека нощ, Джордан“, накарал тръпки да полазят по ръцете ми.

И как това е третата вечер тази седмица, в която той е последният човек, с когото си говоря, преди да заспя.

Глава 8 Пайк

На следващата сутрин се изненадвам, че съм станал най-рано от всички. Джордан обикновено вече се разхожда наоколо, къпе се или работи на лаптопа си дори още преди да сляза долу, но сега къщата изглежда празна. Отварям входната врата и забелязвам, че колата на Коул също я няма на алеята.

Неделя сутрин е. Не би трябвало вече да е станал. Изобщо ли не са се прибирали вкъщи?

Започвам да си върша сутрешната работа, но когато става десет, ми се приисква да продължа с главната баня, да демонтирам старата вана и да изкъртя плочките на пода, но това би вдигнало твърде много шум. Почуквам на вратата на Джордан и Коул, за да се уверя, че не са там.

Никой не отговаря, затова открехвам вратата и забелязвам, че леглото все още е оправено, а стаята е празна. Предполагам, че са останали да спят у някой приятел снощи. Отново я затварям и се залавям за работа.

— Здрасти — казва Коул, когато влиза в кухнята един час по-късно.

Затварям хладилника, стиснал безалкохолно в ръка, и се обръщам към него тъкмо когато той хвърля ключовете си на плота. Изглежда изтощен, косата му е сплъстена, а очите му са червени.

— Здрасти. — Посочвам към шкафчето вляво. — Аспиринът е там. Пийни малко вода и се изкъпи. После можеш да ми помогнеш с банята.

Той кимва, но изглежда, все едно ще повърне след две секунди. Кожата му е жълтеникавозелена и наистина го съжалявам. Това чувство изобщо не ми липсва.

— Много пиеш — казвам му.

Той ме игнорира, завлича се до шкафа и си взема аспирин.

— Пиеш твърде много — настоявам.

Продължава да не отвръща, но челюстта му се сключва, показвайки ми, че ме е чул.