Сага за Форсайтови

Но тази мисъл го отнесе към едно от ония странни размишления, които бяха съвършено несвойствени за Форсайтови и съчетаваха отчасти тайната на превъзходството му над тях. Какви атоми бяха хората! Какво множество! А какво щеше да стане с тях!

На слизане от колата позалитна, даде на кочияша точно колкото му се полагаше, отиде до касата да си вземе билет в партера и застана в редицата с кесия в ръка — той носеше винаги парите си в кесия, защото не одобряваше навика да се оставят направо в джобовете, както правеха напоследък повечето млади хора. Чиновникът подаде глава като старо куче от къщичката си.

— О! — каза изненадано той. — Та това бил мистър Джолиън Форсайт! От години не съм Ви виждал, сър. Колко се радвам! Няма вече някогашните времена! Вие, брат ви, онзи… изпълнителят при разпродажбите… мистър Трейкър и мистър Никълъс Трефри… запазвахме редовно по шест-седем стола всеки сезон. Как сте, сър? Не младеем!

Очите на Джолиън старши се оживиха. Даде си гвинеята. Не бяха го забравили. Влезе под звуците на увертюрата като стар боен кон в битка.

Сгъна цилиндъра, седна, свали по навик ръкавиците си и сложи очилата, за да огледа залата. Накрая ги остави върху цилиндъра и загледа завесата. По-болезнено от винаги усети, че всичко е свършено за него. Къде бяха жените, онези красиви жени, които пълнеха някога залата? Къде беше опиянението от живота и от собствената му мощ да се наслаждава на всичко?

Най-редовният посетител на операта едно време! Сега нямаше вече опера! Този приятел Вагнер унищожи всичко: не останаха нито мелодия, нито гласове да я пеят. Ах, какви прекрасни певци! Нямаше ги вече! Той следеше безстрастно изпълнението на познатите сцени.

Никаква тромавост или немощ не се забелязваше у Джолиън старши — от сребристите къдрици над ухото до стойката на краката и лачените обувки с ластик отстрани. Седеше все така — или почти така — прав, както в отдавнашните времена, когато идваше тук всяка вечер; зрението му беше все така… или почти все така добро. Но каква досада и разочарование!

Цял живот бе имал навика да се наслаждава на всичко, дори на несъвършени неща — а несъвършените неща бяха много… Наслаждавал се бе въздържано, за да пази младостта си. Но способността да се наслаждава и философията му го бяха напуснали вече, оставили го бяха само с ужасното чувство, че всичко е свършено за него. Нито хорът на затворниците, нито арията на Флориан20 можеха да разсеят тъжното чувство за самота.

Поне Джо да беше с него! Момчето трябваше да е вече към четиридесетте. Той беше похабил четиринайсет години от живота на единствения си син. А Джо не беше вече парий. Оженил се бе. Джолиън старши бе проявил задоволството си от това събитие, като изпрати на сина си чек от петстотин лири. Чекът му бе върнат с писмо на бланка от Хоч-Поч, което гласеше:

„Скъпи татко,

Щедрият Ви дар ме зарадва като знак, че нямате лошо мнение за мене. Връщам Ви го, но ще се радвам, ако намерите за уместно да вложите сумата на името на малкия (наричаме го Джоли), който има вашето име и презиме.

От сърце се радвам, че здравето Ви е добро както винаги.

Ваш любящ син

Джо“

Писмото подхождаше на човека. Джо винаги бе бил любезно момче. Джолиън старши му изпрати следния отговор:

„Мили Джо,

Сумата петстотин лири е записана в книгите ми по сметката на Вашия син Джолиън Форсайт, със съответната лихва от пет на сто. Надявам се, че сте добре. Моето здраве е добро.

Сърдечно твой любящ баща

Джолиън Форсайт“

Оттогава всяка година на първи януари той добавяше по една стотица и лихвата. Сумата растеше… Идната нова година щеше да е над хиляда и петстотин лири! Мъчно можеше да се изрази задоволството, което изпитваше при това ежегодно дарение. Но кореспонденцията не продължи.

Въпреки любовта към сина си, въпреки отчасти вродения, отчасти — както у хиляди хора от неговата класа — придобит инстинкт, поради непрестанното извършване и наблюдаване на сделки, да преценява поведението по-скоро по резултатите, отколкото по някакъв принцип, дълбоко в душата си той изпитваше смут. При дадените обстоятелства синът му би трябвало да е пропаднал човек — такъв е редът според романите, проповедите и пиесите, които бе чел, слушал и гледал.

Когато получи обратно чека, стори му се, че тук има нещо нередно. Защо синът му не бе пропаднал? Но дали наистина не е?