Сага за Форсайтови

Беше вече много остарял, за да бъде либерал, отдавна бе престанал да вярва в политическата доктрина на своя клуб, знаеше се дори, че я нарича „жалка глупост“. Но му доставяше удоволствие да членува там, въпреки че се подчиняваше на принципи, съвършено противоположни на неговите собствени. Винаги бе изпитвал презрение към тоя клуб, дето се бе записал преди много години, когато бяха отказали да го приемат в Хоч-поч, защото се занимавал „с търговия“. Като че не струваше колкото кой да е от тях! И, естествено, презираше клуба, където го бяха приели. Членовете му бяха жалка пасмина, повечето хора от Сити — борсови посредници, адвокати, съдебни изпълнители, какви ли не! Както повечето хора със силен характер, но не и с голяма самобитност, Джолиън старши не зачиташе класата, към която принадлежеше. Той поддържаше добросъвестно всичките й обществени и други начинания, но тайно я смяташе за „просташка“.

Годините и мъдростта, която бе придобил, бяха замъглили спомена за поражението в Хоч-поч и той го бе възвеличил сега в съзнанието си за цар на клубовете. Отдавна щеше да е негов член, но, поради нехайството на Джек Херинг, който го бе предложил, членовете не бяха разбрали какво губят, като не го приемат. Нали бяха приели сина му Джо! Доколкото си спомняше, момчето беше и до сега член на клуба. Преди осем години му бе писало оттам.

Месеци вече не беше ходил в Дизюниън. Сградата беше разкрасена с пъстра мазилка, с каквато хората се надяват да продадат вехтите къщи и параходи.

„Отвратителен цвят има тая пушалня! — помисли си той. — Но трапезарията е добра.“

Тъмношоколадовият й тон, освежен със светлозелено, му хареса.

Поръча си вечеря и седна в ъгъла, може би на същата маса (Дизюниън, клуб с почти радикални принципи, не се отличаваше с особен напредък), дето той и Джолиън младши седяха преди двайсет и пет години, когато водеше сина си в „Дръри лейн“19.

Момчето обичаше театъра и Джолиън старши си спомняше как седеше срещу него, прикривайки вълнението си под умишлено, но неубедително нехайство.

Поръча си и същата вечеря, каквато момчето винаги си избираше — супа, бяла риба, котлети и щрудел. Ах, да беше сега срещу него!

Не бяха се срещали цели четиринайсет години. И не за пръв път през тези четиринайсет години Джолиън старши се питаше дали не трябва да укори донякъде и себе си в тази история със сина си. Една нещастна любов с оная превзета кокетка Данае Торнуърти, сега Данае Пелю, дъщеря на Антони Торнуърти, го хвърли в обятията на майката на Джун. Трябваше може би да осуети тоя брак: и двамата бяха още съвсем млади; но след удара, нанесен върху самолюбието на Джо, бащата бързаше да го ожени. След четири години настъпи крушението! Да одобри поведението на сина си в това крушение беше, разбира се, невъзможно; разумът и възпитанието — това същото възпитание на два могъщи фактора, които държаха на принципите — казваха, че е невъзможно. Но сърцето му страдаше. Жестоката безсърдечност на тази история не искаше и да знае за сърцата. Останала бе Джун, дребосъчето то с огнена косица, което го бе завладяло, впило се бе в него… в сърцето му, създадено да бъде играчка и любимо убежище на малките безпомощни създания. Той разбра със собственото си прозрение, че ще трябва да се раздели с един от двамата — никакви полумерки не бяха възможни при такова положение. В това беше трагедията му. И малкото, безпомощно създание надделя. Той не можеше да бяга със заека и да гони кучетата; и се раздели със сина си.

Раздялата траеше и досега.

Предложил бе да дава намалена издръжка на Джолиън младши, но той я отказа. Отказът бе огорчил бащата може би повече от всичко друго, защото с него бе изчезнал и последният отдушник за заключената му обич, и се бе появило такова осезаемо и тежко доказателство за разрив, каквото се получава само при отнемане на имот или дарение и при отказ от тях.

Вечерята му се стори безвкусна. Шампанското също беше безвкусно и горчиво, не като някогашното „Veuve Clicquots“.

Докато си пиеше кафето, се сети, че щеше да ходи на опера. И той взе Таймс — нямаше доверие в други вестници, — за да потърси програмата. Даваха Фиделио.

Слава богу. Не беше някоя модерна германска пантомима от оня приятел Вагнер.

Той сложи отдавнашния си сгъваем цилиндър, чиито сплеснати от носене краища и огромни размери приличаха на емблема от по-добри времена, извади чифт свежи кожени ръкавици, придобили силен мирис на тютюн поради постоянната близост с табакерата в джоба на палтото, и се качи на една закрита двуколка.

Колелетата се затъркаляха по улиците и Джолиън старши се почувства обзет от необичайно оживление.

„Хотелите трябва страшно да печелят“ — помисли той. Преди няколко години нямаше нито един от тия грамадни хотели. И си спомни със задоволство за имота, който притежаваше наблизо. Цената му сигурно стремглаво се покачва! Какво движение!