Сага за Форсайтови

След дълги размишления Джеймс запита най-после домакина, тоест брат си, колко е платил за къщата на Монпелие Скуеър. И той харесвал от две години насам една къща по същите места, но му искали много висока цена.

Джолиън старши му разказа подробно за покупката.

— С двайсет и две годишен срок ли? — повтори Джеймс. — Та това е, значи, същата къща, която исках да купя… Много пари си дал за нея!

Джолиън старши се намръщи.

— Не мисли, че съжалявам — побърза да се оправдае Джеймс. — Не ми върши работа при тази цена. Соумс я знае добре… и ще ти каже, че е прекалено скъпа… А неговото мнение заслужава да се има предвид.

— Счупена пара не давам аз за неговото мнение — отвърна Джолиън старши.

— Тогава — промълви Джеймс — ще постъпиш както намериш за добре… и това не е лошо. Довиждане. Отиваме до Хърлингтън. Казаха ми, че Джун заминава за Уелс. Утре ще бъдеш сам. Какво ще правиш? Ела да обядваш с нас.

Джолиън старши отказа. Изпрати ги до входната врата, почака да се настанят в каретата си и им смигна, забравил вече своята носталгия… Мисис Джеймс беше на предната седалка, висока, величествена, с тъмноруса коса; вляво от нея бе Айрин… а двамата съпрузи, баща и син, седяха някак очаквателно, леко наведени напред, срещу съпругите си. Джолиън старши остана да погледа как се отдалечават в слънчевия ден, като се клатушкаха и подскачаха мълчаливо един към друг на пружинените седалки, в такт с движението на колата.

Мълчанието бе нарушено от мисис Джеймс.

— Виждали ли сте някога такова сборище?

Соумс кимна и като се взря изпод вежди, забеляза, че Айрин му отправя скришом един от своите неразгадаеми погледи. Всеки клон от Форсайтови правеше навярно подобна забележка на връщане от приема у Джолиън старши.

Никълъс и Роджър, четвъртият и петият от братята, излязоха с последните гости и тръгнаха покрай Хайд парк към спирката Пред Стрийт на подземната железница. И те, както всички по-възрастни Форсайтови, поддържаха собствени карети и никога не взимаха файтони, щом можеха да избягнат това.

Денят беше ясен, дърветата в парка предлагаха на погледа красотата на своята юнска зеленина; но братята като че не съзираха тая гледка, внасяща мимо волята им повече жизненост в разходката и разговорите им.

— Да — каза Роджър, — красива жена е съпругата на Соумс. Но казват, че не се разбирали.

Този брат имаше високо чело и по-светло лице от всички останали Форсайтови; светлосивите му очи измерваха фасадите на къщите, край които минаваха, и от време на време той уточняваше с вдигнат чадър различните им височини.

— Тя няма пари — отговори Никълъс.

Сам той се бе оженил за много пари и, тъй като това бе станало в златното време преди закона за личното имущество на омъжените жени16, бе имал възможност успешно да ги използва.

— Какъв е бил баща й?

— Казва се Ерън. Професор, както разправят.

Роджър поклати глава.

— Не се печели от това — каза той.

— Казват, че дядо й по майка бил в циментовата индустрия.

Лицето на Роджър се проясни.

— Но фалирал — продължи Никълъс.

— Ах! — възкликна Роджър. — Соумс ще има неприятности с нея; запомнете думите ми, ще има неприятности… Тя прилича на чужденка…

Никълъс облиза устни.

— Хубава жена! — И отстрани с ръка метача, който им пресичаше пътя.

— Откъде я е намерил? — запита след малко Роджър. — Много пари сигурно му струва облеклото й!

— Ан ми каза — отвърна Никълъс, — че Соумс бил просто безумно влюбен. Отказвала му пет пъти. Виждам, че Джеймс се тревожи от тази работа.

— А — а! — каза пак Роджър. — Жал ми е за Джеймс: той има вечно достатъчно неприятности с Дарти. — Свежото му лице поруменя от движението, той започна все по-често да вдига чадъра на едно равнище с очите си. Лицето на Никълъс се бе също оживило.

— Много е бледа за моя вкус — каза той. — Но фигурата й е първокласна!

Роджър не отговори.

— Според мен е изискана — каза най-после той. Това беше най-високата похвала в речника на един Форсайт. — Оня младеж Босини няма да прокопса. У Бъркит разправяха, че бил артистична личност… Смятал да внесе подобрения в английската архитектура, а от това не се печелят пари! Бих искал да чуя какво ще каже за това Тимоти.

Стигнаха до спирката.

— В коя класа пътуваш? Аз съм във втора.

— Не признавам втора класа — каза Никълъс. — Човек не знае какво може да си донесе оттам.

Той взе билет за първа класа до Нотингхил Гейт, Роджър — за втора до Саут Кенсингтън. Влакът пристигна след една минута, братята се разделиха и всеки влезе в съответното файтон. И двамата чувстваха огорчение, че другият не бе нарушил привичките си, за да останат повече време заедно. Но, както се изрази мислено Роджър: „Ник е все така упорит.“

А Никълъс си каза: „Роджър винаги е бил несговорчив.“

Форсайтови не бяха сантиментални. Оставаше ли им време за сантименталност в тоя огромен Лондон, който бяха завладели и който ги бе погълнал?

Джолиън старши на опера