Сага за Форсайтови

— Дадох четиристотин лири за нея — казваше той. — Това е, разбира се, истинска художествена творба.

— Четиристотин! Хм! Много пари! — повтори Никълъс.

Предметът, за който говореха, беше красиво изработена скулптурна група от истински мрамор; от своята висока (също така мраморна) подставка тя придаваше културен облик на цялата стая. Шестте допълнителни голи женски фигури, изработени особено изкусно, сочеха централната фигура на също така гола жена, която сочеше към себе си. И всичко това внушаваше у зрителя особено приятно чувство за необикновена ценност. Седнала почти срещу нея, леля Джули с голяма мъка се сдържа да не я гледа през цялата вечер.

Сега се обади Джолиън старши. Той именно бе започнал разговора:

— Четиристотин лири! За това ли си дал четиристотин лири?

За втори път тази вечер брадичката на Суидин се раздвижи мъчително между краищата на яката му.

— Четири… стотин… лири, английска пара, нито фартинг31 по-малко. И не съжалявам. Това не е обикновена английска скулптура… а истинска модерна италианска!

Соумс изкриви в усмивка ъгълчето на устните си и погледна отсреща Босини. Архитектът се подсмиваше зад дима на цигарата си. Сега вече приличаше на пират.

— Много труд е вложен в нея — побърза да се намеси Джеймс, развълнуван от размера на статуята. — Добре би се продала у Джобсън.

— Авторът й, един нещастен чужденец — продължи Суидин, — ми поиска петстотин… аз му дадох четиристотин. А тя струва осемстотин. Сигурно е гладувал, нещастникът.

— Ах! — обади се неочаквано Никълъс. — Хората на изкуството са наистина бедни и опърпани; чудя се просто как живеят. Младият Флажолети например, когото Фани и момичетата постоянно канят да свири на цигулка, едва ли изкарва повече от сто лири на година.

Джеймс поклати глава.

— Ох! — каза той. — Наистина, как живеят тези хора!

Джолиън старши бе станал и с пура в уста отиде да разгледа по-отблизо скулптурната група.

— И две лири не бих дал за нея! — отсече най-после той.

Соумс видя как баща му и Никълъс се спогледаха тревожно; от другата страна на Суидин Босини беше все още обвит в дим.

„Интересно е да се разбере какво ли мисли той за нея?“ — помисли Соумс, който много добре знаеше, че тази скулптура е безнадеждно vieux jeu32 — по вкуса на миналото поколение. У Джобсън беше невъзможно да продадеш такава художествена творба.

Най-после се обади и Суидин.

— Вие никога не сте разбирали от статуи. Купувате картини и нищо повече.

Джолиън старши се върна на мястото си, като изхвърляше кълба дим от пурата си. Нямаше да спори с такъв упорит простак като Суидин, твърдоглав като муле и неспособен да различи статуя от… сламена шапка.

— Гипс! — каза кратко той.

Суидин доста време не можа да проговори; най-после удари с пестник по масата:

— Гипс! Бих желал да видя в твоята къща нещо наполовина толкова хубаво!

Зад думите му сякаш отново прозвуча тътнещата грубост на първобитното поколение.

Положението бе спасено от Джеймс.

— А вие какво ще кажете, мистър Босини! Като архитект трябва да разбирате от статуи.

Всички погледи се обърнаха към Босини; всички зачакаха със странно, недоверчиво изражение отговора му.

Обаждайки се за първи път, Соумс също запита:

— Да, Босини, какво ще кажете вие?

А Босини отвърна безучастно:

— Забележителна творба.

Думите му бяха отправени към Суидин, очите му се усмихваха лукаво на Джолиън старши; само Соумс остана незадоволен.

— Забележителна с какво?

— С наивността си.

Отговорът бе последван от многозначително мълчание; само Суидин не бе уверен дали казаното означава похвала.

Замисляне на къщата

Три дни след вечерята в Суидин Соумс Форсайт излезе от зелената входна врата на своя дом и, като я погледна от отсрещната страна на площада, се убеди, че къщата се нуждае от пребоядисване.

Оставил бе жена си седнала на дивана в гостната, със скръстени в скута ръце, очаквайки явно излизането му. Това не беше нещо необичайно. То ставаше всъщност всеки ден.

Не можеше да разбере какво не харесва в него. Не беше някой пияница! Не правеше дългове, не играеше комар, не ругаеше, не беше груб, не дружеше с разгулни мъже, не закъсняваше вечер. Напротив.

Дълбоката потискана апатия, която чувстваше у жена си, му беше необяснима и страшно го дразнеше. Това, че беше направила грешката да се омъжи за него, че не го обичаше, опитваше се да го обича и не успяваше, очевидно не беше основание да го мрази.

Човек, който би могъл да обясни отчуждеността на съпругата си с такава необикновена причина, не можеше да е Форсайт.