Сага за Форсайтови

Соумс беше принуден следователно да прехвърли изцяло вината върху жена си. Той не беше срещал друга жена, така способна да вдъхва любов. Където и да отидеше, той виждаше как всички мъже се устремяват към нея; това личеше от погледите, държането и гласовете им; а нейното държане си оставаше безукорно при това внимание. Това, че тя беше от ония жени — не много често срещани в англосаксонската раса, — които са създадени да бъдат обичани и да обичат, а когато не обичат, все едно, че не живеят, сигурно никога не бе му минало през ума. Привлекателността й я правеше само по-ценна като собственост; но го караше да подозира, че тя може не само да дарява любов, а и да получава; а на него не даваше нищо! „Защо се омъжи тогава за мене?“ — мислеше непрестанно той. Забравил бе ухажванията си, оная година и половина, през която я бе обсаждал и чакал, като измисляше най-различни развлечения и подаръци, повтаряше от време на време предложението си и отстраняваше с постоянното си присъствие всички други почитатели. Забравил бе деня, когато се възползва умело от острия пристъп на недоволство към домашната й обстановка и увенча с успех усилията си. Спомняше си само кокетното своенравие, с което златокосата и тъмноока девойка се отнасяше към него. Но сигурно не помнеше изражението на лицето й — странно, примирено, умолително, — когато един ден отстъпи ненадейно и каза, че приема предложението му.

Това беше едно от ония предани ухажвания, възхвалявани от хората и книгите, при които влюбеният получава най-после награда, че е ковал желязото, докато е горещо, и всички трябва да бъдат щастливи след венчалния обред.

Соумс вървеше на изток, като се придържаше неотклонно към сенчестата страна.

Трябваше да ремонтира къщата си, ако не решеше да си построи нова, вън от града.

За стотен път тоя месец той се връщаше към същия въпрос. Нямаше смисъл да избързва! Беше доста богат, с непрестанно увеличаващи се доходи, които достигаха вече до три хиляди годишно; но влоговете му не бяха чак толкова големи, колкото предполагаше баща му… Джеймс беше склонен да смята, че децата му са много по-заможни, отколкото бяха. „Лесно мога да събера осем хиляди — помисли Соумс, — без да прибягвам до Робъртсън или Никълъс.“

Спря се пред магазин за картини, защото беше любител на живописта. На Монпелие Скуеър 62 имаше една стаичка, пълна с натрупани до стената платна, които нямаше къде да окачи. Донасяше ги, когато се прибираше от Сити, обикновено след мръкване, а в неделя следобед влизаше в стаичката и с часове обръщаше картините към светлината, разглеждаше надписите на гърба им и си взимаше от време на време някакви бележки.

Почти всичките пейзажи с фигури на преден план, тези картини бяха знак за някакъв необясним бунт срещу Лондон, срещу неговите високи къщи и безкрайни улици, където бе минал собственият му живот и животът на целия му род и класа. Понякога слагаше по една-две картини във файтона и на път за Сити спираше у Джобсън.

Но рядко ги показваше някому; Айрин, чието мнение тайно уважаваше и, може би тъкмо по тази причина никога не го искаше, бе влизала в тази стая в съвсем редки случаи, заради някакво домакинско задължение. Не я канеше да погледне картините и тя не ги поглеждаше. Това беше още един повод за недоволство у Соумс. Той ненавиждаше тази нейна гордост и тайно се боеше от нея.

Фигурата му се бе отразила в дебелото стъкло на витрината и го гледаше оттам.

Под ръба на цилиндъра пригладената коса лъщеше като самия цилиндър. Бледите хлътнали бузи, очертанието на избръснатата устна, твърдата брадичка с посивели бразди от бръсненето, строго закопчаният черен жакет му придаваха сдържан и дискретен вид и невъзмутимо, съзнателно наложено самообладание; но очите — студени, сиви, с напрегнат израз и дълбока бръчка помежду им, го разглеждаха тъжно, сякаш знаеха скритата му слабост.

Той отбеляза сюжета на картините, имената на художниците, пресмятайки стойността, но без задоволството, което получаваше обикновено от тази мълчалива оценка, и продължи пътя си.

Ако реши да строи, къщата на № 62 ще може да го задоволи за още една година. Времената бяха изгодни за строеж, от години насам парите не бяха имали такава стойност; а мястото, което бе видял на Робин Хил, където бе ходил напролет да провери ипотеката на Никълъс… не можеше и да мечтае за по-хубаво! На дванайсет мили от Хайд парк корнър, със сигурни изгледи да поскъпне, то ще му донесе винаги повече, отколкото би дал за него, така че една къща, построена в действително добър стил, ще бъде първокласна инвестиция.

Мисълта, че ще бъде единственият член от рода с извънградска къща, нямаше особено значение за него; защото за истинския Форсайт всяко чувство, дори чувството за общественото му положение, беше лукс, който той си позволяваше едва след като задоволи вкуса си към по-материални удоволствия.