САКАТИЯТ БОГ

– Аз съм познавач на карти, Сеток. Вслушай се в думите ми. Не можеш да преминеш Стъклената пустиня. Когато стигнеш до нея, обърни на юг, към Южен Елан. Не е много по-добро, но би трябвало да е достатъчно, поне за да ти даде шанс.

„Достатъчно какво? Храна? Вода? Надежда?“

– Ти ще останеш тук. Защо?

– Тук светът на мъртвите е дошъл. – Картографа махна с ръка. – Тук ти си нежеланата чужденка.

Изведнъж потресена и необяснимо смутена, Сеток поклати глава.

– Грънтъл каза, че си бил с тях почти от самото начало. Но сега просто спираш. Тук?

– Трябва ли всички да имаме цел? – попита Картографа. – Имах, някога, но това свърши. – Обърна глава на север. – Компанията ти беше… чудесна. Но бях забравил. – Замълча и тя тъкмо понечи да попита какво е забравил, когато добави: – Нещата се разпадат.

– Да – прошепна тя съвсем тихо, почти нечуто. Наведе се и взе вързопа с вещите си. Обърна се, за да тръгне по пътя си, но се спря и го погледна през рамо. – Картографе, какво ти каза Грънтъл там, на гроба?

– Че миналото е демон, който дори смъртта не може да победи.

– Какво значи това?

Той сви рамене, без да откъсва поглед от трупа на Баалджаг.

– Отвърнах му: намерих живите в сънищата си и те не са добре.

Тя се обърна и тръгна.

Прашни демони кръжаха и се завихряха по дирята й от двете страни. Мейсан Джилани знаеше всичко за това. Беше чула всички стари истории за кампанията на Седемте града, как Логрос Т’лан Имасс можели просто да изчезват, да шепнат на ветровете или да се извиват над течението на някоя река. Лесно им беше на тях. Вдигат се от земята в края на всичко, без да са задъхани дори.

Изсумтя. Дъх. Това беше добре.

Конят й тази сутрин се движеше едва-едва. Нямаше вода, нямаше зоб, не беше срал и дори пикал цял ден и цяла нощ. Нямаше да издържи дълго. Освен ако спътниците й не можеха да сътворят някой извор и купа сено или торба-две овес. Можеха ли да правят такива неща? Нямаше представа.

„Я по-сериозно, жено. И те изглеждат все едно, че спящ дракон се е въргалял върху тях. Ако можеха с магия да извадят храна от въздуха, досега щяха да са го направили. – Самата тя също беше гладна и жадна и ако се стигнеше дотам, щеше да клъцне шията на коня и да се натъпче, докато коремът й се пръсне. – Вземи се стегни.“

Вече не беше далече. Според сметките й щеше да е хванала дирите на Ловците на кости преди обяд, а до свечеряване щеше да ги е настигнала – никоя толкова голяма армия не можеше да се движи много бързо. Носеха достатъчно провизии, за да изхранят голямо градче за половин година. Погледна на север, нещо, което правеше доста често напоследък. Нищо чудно нямаше в този импулс обаче. Не всеки ден ще видиш как изниква планина от нищото за ден и нощ – а и каква буря съпровождаше раждането й! Помисли за миг да се наведе от седлото и да се изплюе, за да подчертае язвителното удивление, което бе преглътнала току-що. Но си струваше да задържи плюнката.

„Задръж една храчка – казваше майка й – за лицето на Качулатия.“

Благословена да е побърканата дебела крава. Сигурно беше оляла дрипавия Жътвар с повърня в деня, в който й бе дошъл часът, с черна воняща бликнала флегма, да. Едрите жени ги бива в тия неща, нали? Особено след четвъртото или петото им десетилетие, когато всичките им възгледи станат на камък и режат толкова остро, че кръв пускат с един поглед или презрителен смях.

Като дърво се беше движила майчицата й, и също толкова стъписваща беше гледката. В края на краищата дърветата не вървят много, не и в трезва нощ, също както земята не се движи, освен ако Бърн не се размърда или не излезе, че мъжа го бива повече, отколкото сам знае (а колко рядко бе това!). Надвисваше, старото мамче, като среднощна буря. Смъртта беше претъпкана стаичка за жени като нея, а тълпата се отдръпваше с първата й стъпка в стаята: чудо.

Мейсан Джилани изтри лицето си – никаква пот не беше останала. Лоша новина, особено толкова рано сутринта.

„Исках да съм голяма, мамче. Исках да стигна до тази зряла старост. Петдесет, да. Пет гадни, шибани, вдъхващи ужас десетилетия. Исках да надвисна. Мълнии в очите ми, гръм в гласа ми, същество с неимоверна тежест и несъкрушима маса плът. Не е честно да повехна така тук. Дал Хон, липсвам ли ти?“

„Денят, в който кракът ми отново стъпи на онази суха трева, денят, в който пропъдя първия рояк мухи от устните, ноздрите и очите си, това ще е денят, в който всичко със света отново ще е наред. Не, не ме оставяй да умра тук, Дал Хон. Не е честно.“

Закашля се и примижа напред. Голяма бъркотия имаше там горе, онези две възвишения и просналата се между тях долина. Дупки в земята. Кратери? Склоновете сякаш гъмжаха. Тя примига, зачудена дали просто не си го въобразява. Гладът и жаждата играят гадни игри в края на краищата. Гъмжене… беше си гъмжене, да. Плъхове? Не.

Ортени.

Бойно поле. Зърна блясъка на оголени кости, успя да различи могили пепел на далечния хребет, от клади, несъмнено. Добра практика беше да се изгарят мъртвите. Свеждаше болестите до минимум. Срита коня и го подкара в тежък тръс.

– Знам, знам, още малко, миличък.