САКАТИЯТ БОГ

Прашните демони вече закръжиха покрай нея и се завихриха към хребета над долината.

Мейсан Джилани препусна след тях до билото. Там спря, дръпна юздите и огледа останките, запълнили долината, а след това зейналите окопи, прорязали отсрещния хребет, зад които се издигаха грамади от изгорени кокали. Ужасът бавно се просмука и отне дневния зной от костите й.

Т’лан Имасс от Необвързаните се въплътиха в накъсана редица вдясно от нея, също загледани към полето на битката. Внезапната им поява след толкова много дни на прах някак странно й донесе утеха. Твърде дълго бе имала за компания само коня си.

– Не че ще целуна някого от вас – каза Мейсан.

Извърнаха глави към нея. Никой не проговори.

„Благодаря на Качулатия за това.“

– Конят ми умира – заяви тя. – А каквото е станало тук, станало е с моите Ловци на кости, и не изглежда добре. Тъй че – добави и изгледа навъсено петимата немрящи воини, – ако имате да ми кажете някоя добра вест или, богове на бездната, някакво обяснение поне, всъщност бих могла да ви целуна.

Онзи, когото наричаха Бероук, й отвърна:

– Можем да облекчим страданието на коня ти.

– Добре. – Мейсан се смъкна от седлото. – Хайде. И малко вода и храна също няма да е зле. Няма да ям повече ортени, да го знаете. Кой изобщо е помислил, че кръстоска между гущер и плъх е добра идея?

Друг от групата Т’лан Имасс пристъпи напред. Не можеше да си спомни името му, но беше по-едър от останалите и сякаш бе сглобен от телата на три, може би четири отделни същества.

– К’Чаин На’Рук – каза той тихо. – Битка и жътва.

– Жътва?

Съществото посочи към далечните могили.

– Клали са. Хранили са се с падналите врагове.

Мейсан Джилани потръпна.

– Човекоядци?

– На’Рук не са човеци.

– Има ли разлика? За мен е човекоядство. Само белокожите варвари от планините Фенн падат толкова ниско, че да ядат други хора. Така поне съм чула.

– Не са довършили яденето си – каза грамадният Т’лан Имасс.

– В смисъл?

– Виждаш ли новородената планина на север?

– Не – провлече тя подигравателно, – изобщо не я забелязах.

Всички отново я изгледаха.

Мейсан въздъхна.

– Планината, да. Бурята.

– Друга битка – каза Бероук. – Роди се Азат. От това заключаваме, че На’Рук са надвити.

– О? Пак ли ги ударихме? Добре.

– К’Чаин Че’Малле – каза Бероук. – Гражданска война, Мейсан Джилани. – Посочи с изкривената си ръка. – Твоята армия… не мисля, че всички са загинали. Командирът ти…

– Значи Тавори е жива?

– Мечът й.

„Мечът й. О. Онова отатаралско оръжие.“

– Мога ли да ви пратя напред? Можете ли да намерите диря, ако има такава?

– Теник ще разузнае пътя пред нас – отвърна Бероук. – Риск е. Странниците няма да ни срещнат радушно.

– Чудя се защо ли.

Отново я изгледаха продължително. След това Бероук каза:

– Ако враговете ни намерят, Мейсан Джилани, преди последното ни възкресение, то всичко, което се домогваме да спечелим, ще бъде изгубено.

– Да спечелите? Какво да спечелите?

– Освобождението на Господаря ни.

Хрумнаха й още няколко въпроса, но ги премълча. „Богове на бездната, не ме пратиха, за да намеря вас, нали? Все пак вие поискахте да намерите нас. Синтър, жалко, че не си тук, за да обясниш какво става. Но предчувствам лоши неща. Вашият Господар? Не, не ми казвайте.“

– Добре. Хайде да се отдръпнем малко настрана от това, а после ще ни нахраните, както обещахте. Но прилична храна, нали? Аз съм цивилизована. Далхонийка, от Малазанската империя. Самият император беше родом от Дал Хон.

– Мейсан Джилани – каза Бероук, – нищо не знаем за тази империя, за която говориш. – Помълча, после добави: – Но онзи, който беше император някога… него го познаваме.

– Нима? Преди или след като умря?

Петимата Имасс я изгледаха отново. След това Бероук попита:

– Мейсан Джилани, уместен ли беше този въпрос?

Тя примига и бавно поклати глава.

– Не, ни най-малко всъщност.

Заговори друг Т’лан Имасс:

– Мейсан Джилани?

– Какво?

– Старият ви император.

– Да.

– Беше ли лъжец?

Мейсан Джилани се почеса по главата, след това отново яхна коня.

– Зависи.

– От какво?

– От това дали вярваш на всички лъжи, които хората говорят за него. Хайде, да се махаме оттук, да се нахраним и напием с вода, а след това да намерим меча на Тавори, а ако Опонн ни се усмихне, може и тя да е прикрепена към него.

Стъписа се, когато петимата Имасс се поклониха. След това се разпаднаха на прах и се завихриха напред.

– Къде е достойнството в това? – запита се Мейсан на глас, а след това отново огледа бойното поле и гъмжащите ортени по него. „Къде е достойнството в каквото и да било, жено?“

„Засега, просто си трай. Не знаеш какво се е случило тук. Нищо не знаеш със сигурност. Още не. Просто се дръж.“

„Много достойнство има в това да се държиш. Като мамчето.“

Миризма на горяща трева. Влага до едната буза, студен въздух на другата, звук от някакво насекомо наблизо. Слънчева светлина, процедила се през затворени клепачи. Прашлив въздух, просмуква се в дробовете му и отново навън. Части от него лежаха разпръснати наоколо. На парчета. Поне така го усещаше, макар че самата представа изглеждаше невъзможна, така че я отхвърли въпреки това, което му говореха сетивата.