САКАТИЯТ БОГ

– Ах, майко, стара кръв е, не го отричам. Стара и разредена. – Помълча и добави: – Кажи на татко, че не се извинявам за избора си – защо да го правя? Все едно. Двамата с него направихме най-доброто, което можах. – Изсмя се гърлено. – И ти би могла да кажеш същото.

Тъмнината пред него се уплътни. Погледа я още малко, без нищо да каже, макар че присъствието й бе осезаемо, огромно.

– Ако той искаше сляпо покорство, да ме беше задържал окован. А ти, майко, ти трябваше да ме опазиш дете завинаги, там под крилото ти. – Въздъхна, малко пресекнато. – Все още сме тук, но пък направихме каквото искахте и двамата. Почти ги хванахме всички. Единственото, което никой от нас не очакваше, бе как ще ни промени това.

Обърна се.

В кръга пред него тъмната фигура отвори кървавочервени очи. Копита изтрещяха като остриета на брадви по камъка.

Той сграбчи катраненочерната грива на привидението и се метна на гърба му.

– Пази се от чедото си, майко. – Обърна коня, подкара го няколко крачки по издатината и след това обратно към устието на тунела. – Бил съм сред тях вече толкова дълго, че това, което вие ми дадохте, е най-смътен шепот в дъното на душата ми. Не зачете достатъчно хората и се стигна до това. Но ето какво ще ти кажа. – Обърна коня си. – Сега е наш ред. Твоят син отвори пътя. А колкото до неговия син, е, ако пожелае Скиптъра, ще трябва да дойде и да го вземе.

Бен Адефон Делат стисна още по-здраво гривата на коня.

– Ти свърши своето, майко. Нека и татко свърши своето, ако поиска. Но всичко опира до нас. Тъй че стой назад. Заслони си очите, защото ти се заклевам, ще горим! Когато гърбовете ни са притиснати до стената, майко, представа нямаш какво можем да правим.

Заби пети в хълбоците на коня. Съществото се хвърли напред.

„Хайде, лудост моя сладка, това може да стане малко страшничко.“

Конят стигна до издатината. И скочи във въздуха. И надолу. Гмурна се в кипящия въртоп.

Призракът, който дишаше мрак, остана още малко в просторната пещера. Пръснатите монети и дрънкулки лъщяха по черния под.

А след това в черната скала изтропа бастун.

3.

„Време е да излезеш в студената нощ.“

И този глас бе толкова студен,

че ме събуди вцепенен;

зовяха ме към небесата викове,

ала земята ме държеше здраво -

да, толкова отдавна беше,

но в тази неприветна утрин

крилете ми са сенки виснали от раменете;

звездите пък по-близки са от всякога.

Боя се, че е време да подиря

аз онзи глас и до ръба да стигна.

„Време е да излезеш в студената нощ“

изречено с досада и омраза -

не, нищо ценно не намирам в тази фраза:

ако за свобода последната надежда е сънят за полет,

ще се помоля за криле с последния си дъх.

Студена нощ

Билийгър

Димът висеше на гъсти валма. Всички прозорци бяха отворени, но въздухът не се раздвижваше и душният зной ближеше оголената плът като трескав език. Фелаш, Четиринадесетата дъщеря на кралица Абрастал, се покашля да махне досадното сърбене горе в гърдите и отпусна глава върху меката прогизнала и влажна възглавница.

Слугинята й се засуети да напълни отново лулата й.

– Сигурна ли си за датата? – попита Фелаш.

– Да, ваше височество.

– Хм, сигурно би трябвало да съм възбудена. Стигнах до петнайсетата си година, нека се веят знамената. Не че се вее нещо наоколо. – Затвори за миг очи, след това ги отвори и примига. – Вълнение ли беше това?

– Нищо не усетих, ваше височество.

– Горещината е това, което не одобрявам. Разсейва. Шепне за тленност, вдъхва едновременно униние и странно нетърпение. Казвам си, ако скоро ще умирам, нека просто да се свършва.

– Лека конгестия, ваше височество.

– А болките в кръста?

– Обездвиженост.

– Сухото гърло?

– Алергии.

– Всички тези болежки навсякъде?

– Ваше височество – попита слугинята, – има ли моменти, когато всички тези симптоми изчезват?

– Хмм. Оргазъм. Или ако, ъъ, изведнъж се окажа заета с нещо.

Слугинята разпали наргилето и подаде мундщука на принцесата.

Фелаш изгледа накриво сребърната тръбичка.

– Кога започнах с това?

– С ръждивеца ли, ваше височество? Бяхте на шест.

– И защо, казваш?

– Иначе щяхте да си издъвчете ноктите, ваше височество.

– Ах, да, детските навици. Благодаря на боговете, че съм излекувана. Е, смяташ ли, че мога да рискувам да изляза на палубата? Кълна се, че усетих вълнение преди малко, което трябва да вдъхва оптимизъм.

– Положението е бедствено – каза слугинята. – Екипажът е изтощен от работата на помпите, а все още се накланяме лошо. Никаква суша не се вижда и безветрието е пълно. Рискът да потънем е много голям.

– Нямахме никакъв избор, нали?