САКАТИЯТ БОГ

Парчетата се бяха събрали и Ботъл отвори очи. Лежеше на земята, слънцето бе ниско на хоризонта, росата в жълтите треви блещукаше до лицето му, усещаше миризмата на току-що отминалата нощ. Утро. Въздъхна и се надигна бавно, тялото му бе натрошено до побъркване. Извърна очи към мъжа, присвит до огъня от суха тор. „Допирът му беше хладен. А след това се топеше.“

– Капитан Рутан Гъд, сър.

Мъжът го погледна през рамо, кимна и отново зачеса брадата си с пръсти.

– Птица е, мисля.

– Сър?

Рутан Гъд посочи облата буца обгорено месо, нанизано на шиш над жаравата.

– Просто падна някак от небето. Имаше пера, но изгоряха. – Поклати глава. – Имаше и зъби обаче. Птица. Гущер. Еднаква шепа сламки във всяка ръка, както казваше Страйк.

– Сами сме.

– Засега. Трудно можехме да ги настигнем – ти почна да натежаваш по някое време.

– Сър, вие ли ме носехте? – „Топеше се. Кап-кап.“ – Колко далече? Колко дни?

– Да те нося ли? Какво, да не съм Тоблакай? Не, има носилка… зад тебе. Влаченето е по-леко от носенето. Донякъде. Жалко, че нямам куче. Когато бях дете… добре, да кажем просто, че съжалението, че нямам куче, бе непознато преживяване. Но вчера бях готов да срежа гърлото на куче заради едно куче.

– Вече мога да вървя, сър.

– Но можеш ли да теглиш носилката?

Ботъл се намръщи, обърна се и погледна. Две дръжки на дълги копия, парчетата на други две или три. Лентите от ремъци на кожена броня, ивиците почернели.

– Нищо няма за теглене в нея, доколкото мога да видя.

– Мислех за мен, морски.

– Ами, мога да…

Рутан вдигна шиша и го размаха.

– Шега, войник. Ха-ха. Я, това нещо изглежда готово. Печенето е процесът на превръщане на познатото в неразпознаваемо, за да стане вкусно. Когато разумът се е родил за първи път, първият зададен въпрос е бил: „Може ли да се опече това нещо?“ В края на краищата опитай се да ядеш кравешко виме – е, вярно, някои го ядат, обаче… о, все едно. Сигурно си гладен, нали?

Ботъл се приближи. Рутан издърпа птицата от шиша, после я разкъса на две и му връчи едната половина.

Ядоха мълчаливо.

Накрая, след като осмука и изплю последния кокал, Ботъл облиза мазното по пръстите си, въздъхна и погледна мъжа срещу себе си.

– Видях ви като падахте, сър, под стотина Късоопашати.

Рутан поглади брадата си.

– М-да.

Ботъл извърна очи. Опита отново:

– Мислех, че сте мъртъв.

– Не можах да се измъкна от бронята, макар че още целият съм натъртен. Все едно, поотупаха ме в земята, а след това просто се отказаха. – Рутан се намръщи. – Доста време ми отне, докато се измъкна. Дотогава освен мъртвите, които събираха, вече нямаше и помен от Ловците на кости или от съюзниците ни. Хундрилите като че ли бяха избити до крак – не бях виждал никога толкова мъртви коне. И траншеите бяха прегазени. Ледериите бяха нанесли и понесли някакви щети, но трудно може да се прецени едното и другото.

– Мисля, че видях част от това – каза Ботъл.

– Теб те надуших обаче – рече капитанът, без да го поглежда в очите.

– Как?

– Просто така. Малко беше останало от теб, но достатъчно. Тъй че те издърпах.

– А те просто гледаха.

– Така ли? Не съм забелязал. – Изтри ръце в бедрата си и стана. – Е, войник, готови ли сме да тръгваме?

– Мисля, че да. Къде отиваме, сър?

– Да намерим другите оцелели.

– Кога беше битката?

– Преди четири-пет дни, нещо такова.

– Сър, Ездач на бурята ли сте?

– Не, тя ме язди.

Ботъл се намръщи още повече.

– Пак шегичка, войник. Хайде да смъкнем каквото има на носилката – намерих ти меч и още няколко неща, които може да са ти полезни.

– Всичко това беше грешка, нали?

Мъжът го изгледа рязко.

– Всичко се оказва грешка, войник. Рано или късно.

Долу кипеше въртоп от хаос. Той се приближи до ръба и погледна. Вдясно от него скалата се спускаше почти отвесно, а малко по-нататък беше Шпилът, чворест и черен, изпънат нагоре като гигантски пръст, и сякаш хвърляше ореол от бяла мъгла от разядения си връх.

Обърна се, мина през гладката, широка двайсетина крачки площадка и спря до устието на тунел. От двете му страни се бяха посипали натрошени канари. Изкатери се по тях и в една цепнатина намери прашно късо наметало от намазана кожа. Издърпа го, след това бръкна и извади опърпана чанта. Беше толкова изгнила, че дъното започна да се къса по шевовете и той бързо я сложи на земята, преди съдържанието й да се изсипе докрай.

Издрънчаха монети, западаха дрънкулки. Два по-големи предмета, и двата увити в кожи, всеки дълъг колкото мъжка ръка от лакътя надолу, се удариха в каменния под, без да издадат звук. Взе само тях – единия затъкна в колана си, а другия разви.

Скиптър от просто черно дърво, краищата му обковани с потъмняло сребро. Огледа го за миг, а след това закрачи към основата на Шпила на Андий. Порови в кесията на бедрото си, извади оплетено валмо конски косми, хвърли го в краката си, с широк замах със скиптъра очерта кръг върху черния камък и отстъпи назад.

След миг затаи дъх и се извърна през рамо. След още миг заговори, тонът му бе извинителен.