САКАТИЯТ БОГ

Мисли. Хубаво беше да открие, че ги има. Забележителен триумф. Сега, ако можеше просто да събере наедно разните си парчета, особено тези, дето ги нямаше… Но това можеше да почака. Първо трябваше да намери някои спомени.

Баба му. Добре, една стара жена, най-малкото. Предположенията можеше да са опасни. Някоя от фразите й, може би. А родителите му? За тях какво? Опитай се да си спомниш, толкова ли е трудно? Родителите му. Не бяха много умни, и двамата. Странни в тъпотата си – винаги се беше чудил дали у тях няма нещо повече. Все трябваше да има, нали? Скрити интереси, тайни прояви на любопитство. Майка му наистина ли беше толкова изумена от това, което е облякла днес вдовицата Търдли? Бедната съседка имаше само две ризи и един дълъг до глезените халат в края на краищата, и доста изтъркани при това, както се полагаше за жена, чийто мъж е изсъхнал труп в пясъците на Седемте града, а смъртта не беше чак толкова скъпа монета, че да преживееш с нея, нали? А онзи старец от долния край на улицата, дето се опитва да я ухажва, е, той просто е загубил форма, нищо повече. Не заслужава присмеха ти, мамо. Просто се старае човечецът. Мечтае си за по-щастлив живот, мечтае да съживи нещо в тъжните очи на вдовицата.

Празен свят без надежда.

А ако тате имаше навика да се шляе безцелно, да си подсвирква някаква безкрайна мелодия, да се спира от време на време и да гледа разсеяно, погълнат сякаш от някаква мисъл или по-скоро дълбоко смутен от самото й съществуване, какво пък, човек на прилична възраст има много неща, за които да мисли, нали? Определено изглеждаше така. И ако имаше навика да се крие в тълпите, без да поглежда никого в очите, какво пък, светът е пълен с хора, забравили как да са хора. Или може би никога ненаучили се. Неговите родители ли бяха това? Или на някой друг?

Откровенията се затъркаляха с тътен. Едно, три, десетки, цяла лавина, на колко беше тогава? На петнайсет? Улиците на Джаката изведнъж се стесниха пред погледа му, къщите се снишиха, големите хора от квартала се смалиха до дребосъчета с малки злобни очички.

Цял свят имаше там, отвън. Някъде.

„Бабо, зърнах блясък в очите ти. Беше изтупала прахта от златния килим и го разгъна на пътя ми. За тези мои крехки крачета. Цял друг свят там отвън. Наречен «учене». Наречен «познание». Наречен «магия».“

Корени, червеи и сплетените кичури от нечия коса, куклички и кукли с оцапани платнени лица. Кълба оплетени черва, змийски кожи, оскубаните гърбове на врани. Капе, капе потта от челото по глинения под. Калта беше усилие, вкусът на езика бе грапав от близането на перото, а как потръпваха пламъците на свещите и подскачаха сенките!

„Бабо? Твоето момченце съкровище се разкъса. Имаше нокти, забити в плътта му, и тези нокти бяха негови, и не свършваше и не свършваше. Хапеше, дереше и съскаше от болка и гняв. Пропадане от пълното с пушеци небе. Ново издигане нагоре, нови криле, ставите пукат, свличащ се като лавина кошмар.“

„Не можеш да се върнеш от това. Не можеш.“

„Докосвах собствената си убита плът, а тя беше погребана под тела и цялата тази кръв, която капеше отгоре. Накиснат бях в кръв. Онова тяло, искам да кажа. Онова, което беше мое някога. Не се връщаш, не и от това.“

„Мъртви крайници се раздвижват, отпуснати лица се извръщат и уж че ме гледат – не аз бях толкова грубият да ги разбутам. Няма защо да обвинявате мен с празните си очи. Някой глупак е слязъл тук долу и може би е топла на допир прогизналата ми кожа, но всичко това е топлината, изгубена от всички онези други трупове.“

„Не се връщам. Не и от това.“

„Тате, само да знаеше нещата, които съм видял. Мамо, само да можеше да отвориш сърцето си, колкото да благословиш онази сломена вдовица, съседката.“

„Ще го обясниш на този глупак, нали? Беше грамада от трупове. Бяха ни събрали. Приятелю, ти не трябваше да се месиш. Може би не ти обърнаха внимание, макар че не мога да проумея защо. А допирът ти беше хладен, богове, беше хладен!“

„Плъховете душат наблизо, улавят късчета от мен из въздуха. В свят, където всеки е войник, онези под нозете остават незабелязани, но дори мравките се бият като демони. Моите плъхове. Здраво се трудеха, топлите трупове им бяха като гнезда.“

„Не можеха да извадят всичко от мен. Не беше възможно. Може би ме измъкна, но бях непълен.“

„Или не. Бабо, някой върза нишки към мен. Докато всичко около нас се разпадаше, беше завързал нишки. Към моите проклети от Гуглата плъхове. О, хитър кучи син си ти, Бързак. Хитър, хитър кучи син. Всичко там, всичко тук, аз съм всичко тук. А после някой ме изрови, отнесе ме навън. А Късоопашатите току поглеждаха, сякаш размишляваха дали да възразят, но така и не го направиха.“

„Някой ме отнасяше и се стапяше, докато вървеше.“

„А клането продължаваше. И те се шляеха безцелно, подсвиркваха си някаква безкрайна мелодия, спираха от време на време и гледаха разсеяно, погълнати сякаш от някаква мисъл или по-скоро дълбоко смутени от самото й съществуване. Така.“

„Та той ме отнесе, а къде бяха всички?“