САКАТИЯТ БОГ

– Не можеш да му стигнеш зъбатата зурла даже и със стълба. Какво ще направиш, ще го шибнеш в капачката на коляното ли?

– Може би, що не? Бас слагам, че ще го заболи ужасно.

Геслер смъкна шлема си.

– Форкрул Ассаил, Сторми. Косматите топки на Гуглата.

– Ако още е жива, трябва да е премислила. Кой знае колко са изяли На’Рук? Доколкото знаем, са останали само шепа Ловци на кости.

– Съмнявам се – каза Геслер. – Имаш стоене на позиция и поемане, когато се наложи. После палиш фитила на задника си и драсваш. Тя не го искаше този бой. Тъй че те й се натресоха. Сигурно е направила каквото трябва да измъкне войниците си. Кърваво беше, да, но не беше пълно унищожение.

– Щом казваш.

– Виж, това е оттегляне с бой, докато можеш разумно да се чупиш. Стесняваш фронта си. Хвърляш тежките си в оная стена и после се оставяш да те избутат назад, стъпка по стъпка, докато дойде моментът да се обърнеш и да побегнеш. А ако ледериите са стрували нещо, дали са отпор. В най-добрия случай сме загубили около хиляда…

– Най-вече тежки и морска пехота – ядрото на армията, Гес…

– Намираш нови тогава. Други хиляда.

– А в най-лошия? Нито един тежък не е останал, нито един морски, редовните разбити и пръснати като зайци.

Геслер го погледна ядосано.

– Аз трябваше да съм песимистът тук, не ти.

– Накарай Матроната да заповяда на Убиеца да слезе.

– Ще й кажа.

– Кога?

– Когато намеря за добре.

Лицето на Сторми почервеня.

– Още си един насран от Гуглата сержант, знаеш ли? Смъртен меч, ха! Смъртен гъз си ти. Богове, като си помисля само – от колко време получавам заповеди от теб?

– Че кой ще е по-добър Щит-наковалня от човек с наковалня за глава?

Сторми изсумтя, после каза:

– Гладен съм.

– М-да. Да вървим да ядем.

Запътиха се към зоната за хранене.

– Помниш ли, когато бяхме млади? Онази урва…

– Не почвай пак с оная проклета урва, Сторми. Още сънувам кошмари за нея.

– Щото се чувстваш гузен.

Геслер се спря.

– Гузен ли? Проклет глупак. Живота ти спасих там горе!

– След като за малко не ме уби! Ако оная скала, дето падаше, ме беше ударила в главата…

– Но не те удари, нали? Само по рамото. Туп, малко прах и после аз…

– Работата е, че вършехме глупости тогава – прекъсна го Сторми. – Трябваше да сме се научили, а излиза, че не сме научили и едно проклето нещо.

– Не е това проблемът – отвърна Геслер. – Издънвахме се толкова пъти, и не случайно. Не можем да се държим отговорно, това ни е проблемът. Почваме да се дърлим – а ти започваш да мислиш, което е най-лошото. Престани да мислиш, Сторми, това е заповед.

– Не можеш да ми заповядаш, аз съм Щит-наковалня и ако поискам да мисля, ще мисля колкото си ща.

– Гледай да ме уведомиш, като започнеш. И междувременно престани да мрънкаш за всичко. Досадно е.

– И твоето перчене, все едно си Върховният крал на Вселената, е доста досадно.

– Виж там – пак каша. Дъх на Гуглата, Сторми, толкова съм задръстен вече, че мога да се изсекна и…

– Не е каша. Мухъл е.

– Плесен, идиот.

– Каква е разликата? Доколкото знам, търтеите я отглеждат под мишниците си.

– Ето, че прекали, Сторми. Казах ти, престани да се оплакваш.

– Е, щом измисля една причина да спра да се оплаквам, ще спра. Но пък не трябваше да мисля, нали? Ха!

Геслер се намръщи.

– Богове на бездната, Сторми. Чувствам се адски стар.

Мъжът с рижата брада помълча, след това кимна.

– Да-а. Гадна работа. Все едно ще умра след месец, така се чувствам. Всички тия болежки и бодежи. Жена ми трябва на мене. Десет жени. Ръмджъгс и Суитлард, те ми трябват – защо не ги отвлече оня Убиец и тях? Тогава щях да съм щастлив.

– Калит нали е подръка – измърмори Геслер.

– Не мога да го набутам на дестраянта. Не е разрешено.

– Е, що. Много си е добра тя. И майка е била…

– Какво му е специалното?

– Циците им са използвани, нали? И бедрата им са по-отпуснати. Това е истинска жена, Сторми. Ще знае какво да прави под кожите. А и тоя поглед в очите й… не ме гледай така тъпо, знаеш какво имам предвид. Жена, която е изтърсила бебе, го има тоя поглед – минали са през най-лошото и са излезли от другата страна. Тъй че са наясно с всичко и знаеш, че знаят, че могат да те смачкат на пихтия, ако поискат. Майки, Сторми. Дай ми на мене майка пред всяка друга жена, винаги, това имам предвид.

– Ти си болен.

– Ако не бях аз, още щеше да си залепен на ония скали. Купчина кокали, птиците щяха да гнездят в косата ти и паяци в очните ти дупки.

– Ако не беше ти, изобщо нямаше да се опитам да ги изкача.

– Щеше.

– Защо го казваш това?

– Защото, Сторми, никога не мислиш.

Беше си събрал неща. Малки неща. Лъскави камъчета, късчета кристал, клонки от плодни дървета, и си ги носеше, а когато можеше, сядаше на пода и ги вадеше, и правеше с тях странни рисунки, или може би не бяха рисунки, просто случайно подредени. А след това започваше да ги гледа и нищо повече.

Целият ритуал, след като го бе видяла вече десетки пъти, дълбоко безпокоеше Бадале, но не знаеше защо.

Садик има неща в торба

той е момче, което се мъчи да помни

макар да му казвам, че не бива

помненето е мъртвец